Ан Райс - Интервю с вампир

— Но той наистина е вярвал, че човек може да бъде обсебен от Дявола.

— Това е по-скоро светска идея — каза веднага вампирът. — Хората, които вече не вярват в Господ и в добротата, продължават да вярват в Дявола. Не зная защо. Не, всъщност зная. Защото злото винаги е възможно. А доброто е трудно постижимо. Като обявяваш някого за „обсебен“, ти искаш да кажеш, че е „луд“. Сигурен съм, че свещеникът имаше предвид точно това. Сигурен съм, че за него това беше лудост. Вероятно той обявяваше всеки буйстващ луд за обсебен. Когато извършваш екзорсизъм, не ти трябва да видиш Сатаната с очите си, за да повярваш. Но виж, да срещнеш светец… Да повярваш във виденията му. Не, нашият отказ да повярваме, че подобно нещо може да се случи в живота ни, е проява на егоизъм.

— Никога не съм мислил за това по този начин — каза момчето. — Но кажете какво се случи с вас? Казахте, че са ви пускали кръв, за да ви излекуват, това сигурно едва не ви е убило. — Вампирът се засмя. — Да, със сигурност. Но вампирът се върна посред нощ. Искаше Поант дю Лак, моята плантация.

Беше вече много късно, сестра ми беше заспала. Спомням си го, сякаш беше вчера. Той дойде откъм задния двор, отвори френските прозорци съвсем безшумно. Беше висок, блед мъж с гъста руса коса и грациозни, почти женствени движения. Покри очите на сестра ми с един шарф и скъси фитила на лампата. Сестра ми беше заспала до умивалника, стиснала кърпата, с която попиваше челото ми. Не помръдна чак до сутринта. Дотогава аз вече бях напълно променен.

— Каква беше тази промяна? — попита момчето.

Вампирът въздъхна. Облегна се назад в креслото и огледа стените.

— Първо си помислих, че идва друг лекар, или някой, когото семейството ми е повикало, за да ме вразуми. Но веднага разбрах, че греша. Той се приближи до леглото ми и се наведе така, че лампата освети лицето му. На мига разбрах, че не е обикновен човек. Сивите му очи пламтяха, издължените му бели ръце не бяха ръце на човешко същество. Струва ми се, че в този момент разбрах всичко. Онова, което той ми разказа после, беше просто допълнение. Имам предвид, че в мига, в който го видях, съзрях необичайната му аура и разбрах, че е същество от непознат за мен вид. В този миг аз сякаш изчезнах. Егото ми, което не можеше да приеме присъствието на свръхестествено човешко същество, като че беше прекършено. Всичките ми възгледи, дори чувството за вина и желанието да умра, изведнъж ми се сториха крайно маловажни.

— Напълно забравих за самия себе си! — каза той и докосна с юмрук гърдите си. — Забравих напълно за себе си.

И в този миг осъзнах каква възможност ми се отдава. Когато той заговори и ми каза в какво бих могъл да се превърна, какъв е бил животът му и какъв продължава да бъде, миналото ми се изпепели. Видях целия си живот някак отстрани — суетата, егоизмът, постоянното раздразнение, лицемерната служба на Бог и на Девата, почитта ми пред светците, чиито имена познавах от молитвениците, но които не бяха успели да променят моето тесногръдие, материализма ми и егоистичното ми съществувание. Видях истинските си богове… боговете на повечето хора. Храна, питиета, сигурност и удобство. Пепел, сгурия.

Лицето на момчето изглеждаше някак изопнато от объркване и удивление.

— Значи сте решили да станете вампир? — попита то.

Вампирът не отговори веднага.

— Да съм решил? Не мисля, че това е точната дума. И все пак не мога да кажа, че е било неизбежно от мига, в който той влезе в стаята. Не, всъщност не беше неизбежно. И все пак не мога да кажа, че аз го реших. Когато той спря да говори, за мен като че ли нямаше друго възможно решение и аз направих избора си, без да погледна какво оставям зад гърба си. Може би освен едно нещо.

— Освен едно? Кое беше то?

— Последният ми изгрев — каза вампирът. — Онази сутрин още не бях станал вампир и видях последния си изгрев. Помня го много добре; въпреки че не си спомням друг изгрев преди това. Помня френските прозорци, стъклата зад дантелените завеси и късчетата нарастващо сияние, струящо между листата на дърветата. Накрая слънцето нахлу през прозорците и завесите хвърлиха дантелени сенки по каменния под, дантелени сенки имаше и по шарфа, който покриваше главата и раменете на сестра ми. Щом ѝ стана топло, тя свали шарфа от себе си, без да се събуди, а после слънцето огря очите ѝ и тя стисна клепачи. Лъчите озариха масата, където беше облегнала глава на ръцете си, както и водата в каната. Почувствах слънчевата топлина по дланите си върху завивката и по лицето си. Лежах и мислех за всичко, което вампирът ми беше казал. Тогава се сбогувах с изгрева и излязох, за да стана вампир. Това беше… последният ми изгрев.