Ан Райс - Интервю с вампир

Вампирът отново замълча. Момчето стоеше неподвижно и го гледаше с изумление.

— Извинете, но… — прошепна то. — Вие какво казахте? Продадохте ли плантациите?

— Не — отговори вампирът, лицето му си оставаше спокойно. — Изсмях му се. И той… той се вбеси. Настояваше, че нареждането дошло от самата Дева Мария. Кой съм бил аз да не се подчиня? Кой наистина… — каза той тихо, сякаш отново обмисляше този въпрос. — Кой бях аз? И колкото повече ме убеждаваше, толкова повече му се присмивах. Това са глупости, казах му, родени от недорасъл и може би болен ум. Казах му, че и строежът на параклиса е бил грешка, че ще го съборя на мига. А него ще изпратя на училище в Ню Орлиънс, за да му налеят малко здрав разум в главата. Не помня какво точно му наприказвах. Но помня усещането. Зад надменното ми пренебрежение всъщност се криеше гняв, и разочарование. Бях горчиво разочарован. Не му повярвах изобщо.

— Но това е разбираемо — каза бързо момчето, вече не изглеждаше така удивено. — Имам предвид, че никой не би му повярвал.

— Нима е толкова разбираемо? — Вампирът го погледна. — Може би е било просто проява на гняв и егоизъм. Нека ти обясня. Аз обичах брат си, както вече казах. И дори понякога го смятах за жив светец. Окуражавах го да продължава с молитвите и съзерцанието и дори исках да стане духовник. Ако някой ми беше казал, че в Арл или в Лурд има светец, който получава видения, щях да му повярвам. Бях католик, вярвах в светци. Палех свещи пред мраморните им статуи в църквите; познавах изображенията им, символите им, имената им. Но не повярвах, не можех да повярвам на брат си. Не само че не повярвах във виденията му, но и изобщо не можех да се съглася с тази идея. Защо? Защото той беше мой брат. Нека е свят, нека е най-странният човек на света; но не беше Франциск от Асизи. Не. Не и моят брат. Мой брат не може да бъде такъв. Това е егоизъм. Разбираш ли?

Момчето се замисли, после кимна.

— Вероятно наистина е имал видения — каза вампирът.

— Но вие… няма как да сте сигурен в това сега… нали?

— Не, но знам, че той беше твърдо уверен. Ето какво знам сега. Разбрах го в нощта, когато излезе от стаята ми ядосан и печален. Не се разколеба и за миг. А след минути вече беше мъртъв.

— Как? — попита момчето.

— Просто излезе през френските прозорци на голямата веранда и застана в началото на тухлените стълби. После падна. Беше вече мъртъв, когато стигнах до него. Беше си счупил врата. — Вампирът поклати глава ужасен, но на лицето му още бе изписано спокойствие.

— Вие видяхте ли го да пада? — попита момчето. — Да не се е спънал?

— Не, но двама от слугите го бяха видели. Казаха, че гледал нагоре, сякаш вижда нещо във въздуха. После цялото му тяло политнало напред като отвяно от вятъра. Единият твърдеше, че е казал нещо, преди да падне. И на мен ми се стори, че брат ми иска да ми каже нещо, но точно тогава се извърнах от прозореца. Бях с гръб към стълбите, когато чух шума. — Погледна към касетофона. — Не можах да си го простя. Чувствах се отговорен за смъртта му. И като че ли всички останали мислеха така.

— Но защо? Нали са го видели да пада?

— Не ме обвиниха направо. Просто знаеха, че между нас се е случило нещо, нещо неприятно. Знаеха, че сме се карали, преди той да падне. Слугите ни бяха чули, майка ми също. Тя не спря да ме пита какво се е случило и защо брат ми, който е такова тихо момче, е крещял. После и сестра ми започна да ме разпитва — аз, разбира се, не им казах. Бях толкова потресен и нещастен, че нямах желание да се занимавам с тях. Кой знае защо бях твърдо решен да не казвам на никого за неговите „видения“. Те нямаше да узнаят, че той се бе превърнал не в светец, а във… фанатик. Сестра ми легна болна, само и само да не иде на погребението, а майка ми разправяше на цялата енория, че в стаята ми се е случило нещо ужасно, което аз не искам да разкрия. Дори полицията ме разпитва. Изпрати ги родната ми майка. Накрая дойде свещеникът — настояваше да разбере какво е станало. Аз обаче не казах на никого. Казах му, че просто сме разговаряли. Дори изтъкнах, че не съм бил на верандата, когато той падна, а всички са се втренчили в мен, сякаш го бях убил. Аз самият се чувствах все едно съм го убил. Седях в салона до ковчега му цели два дни и си мислех, че съм го убил. Взирах се в лицето му, докато пред очите ми започнаха да се появяват черни петна и за малко да припадна. Задната част на черепа му се бе разбила при падането на паважа и формата на главата му беше изкривена. Насилвах се да се взирам в нея просто защото вече не можех да издържам болката и миризмата на разлагаща се плът. Постоянно се изкушавах да отворя очите му. Връхлитаха ме все откачени мисли, налудничави импулси. Но ме занимаваше само една мисъл: бях му се присмял; не му повярвах; не бях добър с него. Той падна заради мен.