Ан Райс - Интервю с вампир

Накрая намерихме каквото търсехме и той започна да ме пришпорва да действам. Бяхме стигнали до малък лагер на избягали роби. Лестат беше ходил там и преди и беше убил поне четирима. Беше дебнал в тъмното, докато някой се отдалечи от огъня, или пък ги бе нападал в съня им. Те обаче не се досещаха какво се е случило. Наложи се да ги наблюдаваме повече от час, докато един от мъжете — всички бяха мъже — най-сетне напусна полянката и навлезе на няколко стъпки сред дърветата. Разкопча панталоните си и се облекчи. Когато се обърна да се върне при останалите, Лестат ме избута и каза: „Хайде, хвани го.“

Вампирът се усмихна, щом видя разширените очи на момчето.

— Мисля, че бях толкова ужасѐн, колкото теб сега. Но тогава не знаех, че мога да убивам животни вместо хора. Бързо отвърнах на Лестат, че не съм в състояние да сторя такова нещо, и робът ме чу. Замръзна на място с гръб към огъня и се втренчи в мрака. После бързо и безшумно извади ножа от колана си. Беше гол до кръста — висок, широкоплещест и строен млад мъж. Каза нещо на френски жаргон и тръгна напред. Осъзнах, че аз го виждам ясно в тъмното, но той не може да ни види. Лестат се озова зад гърба му с изумителна бързина, хвана го за врата и за лявата ръка. Робът изкрещя и се опита да го отхвърли от себе си, но Лестат заби зъби в шията му и той замръзна като ухапан от змия. Свлече се на колене, а Лестат засмука бързо кръвта му, защото останалите роби тичаха към нас.

— Призлява ми от теб — обяви той, когато се върна при мен. Бяхме като черни насекоми, напълно неразличими в нощта. Гледахме как робите се щурат пред нас, без да ни забележат. Откриха ранения, завлякоха го обратно и започнаха да претърсват гората за нападателя.

— Хайде, трябва да хванем друг, преди всички да се върнат в лагера — прошепна ми Лестат.

Бързо хукнахме след един роб, който се беше отделил от останалите. Все още ме измъчваше ужасна тревога. Бях убеден, че не съм способен да нападна човек и не чувствах никаква нужда да го сторя. Лестат можеше да направи и каже доста неща, с които да ми помогне. Но не го направи.

— Какво е можел да направи? — попита момчето. — Какво имате предвид?

— Убийството не е нещо обикновено — отвърна вампирът. — То не се изчерпва с това да се насмучеш с кръв. — Поклати глава и продължи: — Трябва да почувстваш живота на другия; да почувстваш дори загубата му чрез пиенето на кръвта, и то съвсем бавно. То е като да преживяваш отново и отново загубата на собствения си живот, която изпитах, докато смучех кръв от китката на Лестат и усещах сърцето му да тупти заедно с моето. То е като да празнуваш това изживяване отново и отново, защото за вампирите то е най-върховното. — Той изрече това абсолютно сериозно, като че ли спореше с някого. — Не смятам, че Лестат някога е оценявал това, макар че не проумявам как би могъл да не го направи. Да приемем, че е оценявал малка част от онова, което му беше известно. При всички случаи той не си направи труда да ми напомни какво почувствах, когато се впих в китката му и в самия живот и не исках да се откажа от него; или да посочи и избере място, на което да преживея първото си убийство по-спокойно и с повече достойнство. Той се впусна стремглаво, сякаш беше нещо, което трябва да бъде забравено възможно най-бързо, поредната крачка по пътя. След като хвана роба, той му запуши устата, притисна го и оголи врата му.

— Направи го! — подкани ме. — Вече не можеш да се откажеш!

Изпълнен с отвращение, слаб и объркан, аз се подчиних. Коленичих до превития, гърчещ се мъж, сграбчих го за раменете и се наведох към врата му. Зъбите ми едва бяха започнали да се променят и трябваше да разкъсам плътта, вместо да я пробия, но щом отворих раната, кръвта потече. И тогава аз бях напълно опиянен от нея… всичко друго избледня.

Лестат и блатото, шумът на отдалечения лагер не означаваха нищо. Лестат сякаш беше насекомо, бръмчащо и светещо в един миг, а после незабележимо. Смученето на кръвта ме хипнотизираше, топлината на съпротивляващия се мъж ми действаше някак успокоително и тогава барабанът отново заби — ритъмът на сърцето му. Но този път беше в абсолютна хармония с ритъма на собственото ми сърце. Отекваше във всяка фибра на тялото ми, докато неговият започна да става все по-бавен и по-бавен, като мек безкраен тътен. Аз се унасях и се усещах почти в безтегловност, но Лестат ме дръпна.

— Мъртъв е, идиот такъв! — каза ми той с присъщата си очарователност и такт. — Не пий, след като умрат! Запомни го!