Ан Райс - Интервю с вампир

— Не очаквай хората да те разберат — казах ѝ. — Те са глупаци. Те искат да се оттеглиш след смъртта на брат си. Но ти трябва да ги победиш с непорочност и увереност.

Тя ме слушаше в пълно мълчание. Казах ѝ още, че трябва да даде бал за някаква кауза. И то за религиозна кауза. Можеше да избере някой манастир от Ню Орлиънс и да организира бал с благотворителна цел, за да го подпомогне. Трябваше да покани най-добрите приятелки на покойната си майка в ролята на възрастни опекуни и да извърши всичко това с пълна увереност. Това беше най-важното — увереността. Именно увереността и целомъдрието щяха да я спасят.

Бабет сметна това за гениална идея.

— Не знам какво представляваш ти и съм сигурна, че няма да ми кажеш — отвърна тя. — Наистина нямаше да ѝ кажа. — Но за мен ти си ангел — добави Бабет.

Замоли ме да види лицето ми. Умоляваше ме като човек, който не е създаден да се моли на никого и за нищо. Не че беше горда. Тя просто беше силна и честна, а при такива хора молбата изглежда като… Но виждам, че искаш да ме питаш нещо.

— О, не — каза момчето и не зададе въпроса си.

— Не бива да се страхуваш да ме питаш каквото и да било. Ако има нещо, което бих искал да скрия… — При тези думи лицето на вампира помръкна за миг. Той се намръщи и когато сбърчи вежди, на челото му се появи лека вдлъбнатинка, сякаш някой го беше натиснал с пръст. Това го караше да изглежда дълбоко развълнуван. — Ако имах намерение да крия нещо от теб, изобщо не бих споменавал за това — каза той. — Момчето се взираше в очите му, в миглите, които приличаха на фини черни жици, поникнали в нежната плът на клепачите.

— Е, питай — настоя вампирът.

— Начинът, по който говорите за Бабет — започна момчето, — ме кара да мисля, че изпитвате нещо специално към нея.

— Нима съм те оставил с впечатление, че не съм способен да изпитвам чувства? — попита вампирът.

— Не, не, в никакъв случай. Очевидно сте изпитвали чувства към стареца. Останали сте да го успокоите въпреки опасността. Разбрах и какво сте изпитвали към младия Френие, когато Лестат е искал да го убие. Не, просто се чудех… дали не сте изпитвали нещо специално към Бабет. Може би именно чувствата ви към нея са ви накарали да защитите Френие?

— Любов ли имаш предвид? — попита вампирът. — Защо не смееш да го изречеш?

— Защото все говорите за дистанцираност — отвърна момчето.

— Мислиш ли, че ангелите са дистанцирани? — попита вампирът. Момчето се замисли за миг и отвърна:

— Да, така мисля.

— Но нима ангелите не са способни на любов? — попита вампирът. — Нима те не поглеждат лика на Бог с безусловна любов?

Момчето се замисли и отговори:

— Любов, или може би обожание.

— Каква е разликата? — попита замислено вампирът. — Каква е разликата?

Това определено не беше въпрос към момчето. Той питаше самия себе си.

— Ангелите изпитват любов и гордост… гордостта на Падналите… а също и омраза. Силните, завладяващи емоции на чуждите на живота същества, при които емоцията и волята са всъщност едно и също — каза той накрая. Вгледа се в масата, сякаш обмисляше думите си, не напълно съгласен с тях. — Към Бабет изпитвах… силно чувство. Но не най-силното, което съм познавал като смъртен. — Погледна момчето. — И все пак беше много силно. За мен тя беше нещо като идеално човешко същество. — Вампирът се намести в креслото, пелерината му прошумоля леко около него и той извърна лице към прозорците. Момчето се наведе напред да провери касетата. Извади друга от куфарчето си и след като се извини на вампира, я постави в касетофона.

— Опасявам се, че ви зададох доста личен въпрос. Не исках да… — каза младежът забързано.

— Нищо подобно — отвърна вампирът и внезапно се извърна към него. — Въпросът е точно на място. Аз мога да изпитвам любов и наистина хранех някакъв вид любов към Бабет, макар че не беше най-силната, която съм преживявал. Чувствата ми към нея бяха нещо като предтеча на голямата любов.

Но да се върна на моята история. Благотворителният бал на Бабет пожъна успех и осигури социалното ѝ възкръсване. Парите ѝ щедро ликвидираха всяко съмнение у семействата на нейните ухажори и тя се омъжи. Често я посещавах в летните нощи, но никога не ѝ позволявах да ме види или да узнае за присъствието ми. Отивах да видя дали е щастлива, а нейното щастие правеше и мен щастлив.

И така, ние с Лестат отидохме при Бабет. Той щеше да избие всички Френие навремето, ако не го бях спрял, и сега си мислеше, че отивам там с подобно намерение.