Ан Райс - Интервю с вампир

Изведнъж осъзнах, че къщата над главите ни притихна. От време на време се чуваха стъпки, дъските проскърцваха, а през процепите в тавана проникваше слабо сияние. Виждах как Лестат върви покрай тухлените стени, гладкото му вампирско лице беше разкривено в израз на чисто човешко безсилие. Бях убеден, че трябва да се разделим веднага, бях готов да прекося цял океан, за да избягам от него. Осъзнах, че съм го търпял толкова дълго, защото не съм бил сигурен в себе си. Заблуждавах се, като си мислех, че оставам заради стареца или заради сестра ми или съпруга ѝ. Оставах заради Лестат, защото си мислех, че знае жизненоважни за вампирите тайни, които не бих могъл да открия сам. И заради още нещо — той беше единственият от моя вид, когото познавах. Не ми беше казал как е станал вампир, нито къде мога да открия други като нас. Тогава това ме притесняваше много. Аз го ненавиждах и исках да го напусна; но дали можех да го сторя?

Междувременно, докато аз мислех за всичко това, Лестат продължи с речите си: нямал нужда от мен; нямало да се примирява с нищо и не възнамерявал да се оставя в ръцете на Френие. Трябвало да бъдем готови, когато отворят вратата.

— Помни! — каза ми той накрая. — Бързина и сила; те не могат да се мерят с нас. И страх. Никога не го забравяй, всявай страх. Не ставай сантиментален точно сега! Това ще ни коства всичко.

— И след това искаш да продължиш сам? — попитах го аз. Исках да го потвърди. Аз нямах куража да го изрека. Или по-скоро не бях наясно със собствените си чувства.

— Искам да отида в Ню Орлиънс! — заяви той. — Просто те предупреждавам, че нямам нужда от теб. Но трябва да се измъкнем оттук заедно. Ти още нямаш представа как да използваш собствените си сили! Не си осъзнал какво точно представляваш! Ако онази жена дойде, използвай умението си да убеждаваш. Но ако с нея има и други, подготви се да действаш съгласно природата си.

— И какво означава това? — попитах го, защото точно в този момент собствената ми природа бе истинска мистерия за мен. — Какво представлявам аз? — Той изглеждаше искрено отвратен. Вдигна ръце и каза:

— Подготви се… — и оголи зъбите си — да убиваш! — Внезапно погледна към дъските на тавана. — Горе си лягат, чуваш ли ги?

Последва дълъг период на тишина, в който чувах само стъпките на Лестат и се чудех какво да направя или какво да кажа на Бабет, или по-скоро търсех отговор на трудния въпрос — какво изпитвам към нея? След доста време под вратата проникна светлина. Лестат се подготви да скочи натам в мига, в който тя се отвори. На прага застана Бабет, беше сама и носеше лампа. Тя не видя Лестат, който стоеше зад нея, гледаше право към мен.

Никога не я бях виждал такава; косата ѝ беше спусната като за лягане и се изливаше на тъмни вълни по бялата ѝ нощна риза. Лицето ѝ беше изопнато от тревога и страх. Това ѝ придаваше някакво трескаво сияние и караше големите ѝ кафяви очи да изглеждат още по-големи. Както вече ти казах, обичах нейната сила и честност, величието на душата ѝ. Не изпитвах страст към нея, както сигурно ти би изпитал. И все пак я намирах за по-привлекателна от всяка жена, която бях познавал приживе. Дори в тази скромна риза раменете ѝ и гърдите ѝ изглеждаха заоблени и меки; в моите очи тя беше една интригуваща душа, обгърната от великолепна и мистериозна плът. И аз, който уж вече бях лишен от емоции, почувствах неустоимо влечение към нея. Но знаех, че то може да доведе само до смъртта ѝ, затова се извърнах веднага и се зачудих дали когато е погледнала в очите ми, е разбрала, че са очи на мъртвец, на човек без душа.

— Ти си онзи, който идваше при мен — каза тя, сякаш не беше съвсем сигурна. — И си собственикът на Поант дю Лак.

Знаех, че сигурно е чула ужасните истории от последната нощ и няма нужда да я убеждавам, че са лъжи. На два пъти ѝ бях показвал неестествената си външност, за да се доближа и да говоря с нея. Сега нямаше как да скрия това, нито да го омаловажа.

— Няма да ти навредя — казах ѝ. — Трябват ми само карета и коне… Снощи оставих конете на пасището.

Тя сякаш не чу думите ми и се приближи, за да ме освети с лампата.

Тогава видях Лестат зад нея, сянката му се сливаше с нейната на тухлената стена. Той беше неспокоен и потаен.

— Ще ми дадеш ли карета? — настоях аз. Тя бе вдигнала лампата и ме наблюдаваше. Точно когато мислех да извърна поглед, видях, че лицето ѝ се променя. Застива и става някак безизразно, сякаш душата ѝ я беше напуснала. Тя затвори очи и поклати глава. Стори ми се, че някак съм я накарал да изпадне в транс, и то без да направя нищо.