Ан Райс - Интервю с вампир

Отново вървях по улицата, Клодия беше излязла да убива. Ароматът на косата ѝ и роклята ѝ още се усещаше по пръстите и по палтото ми. Очите ми се взираха далеч напред, като бледи лъчи на фенер. Оказах се до катедралата. Какво означава да умреш, когато можеш да живееш до края на света? Мислех за смъртта на брат си, за тамяна и молитвите. Прииска ми се да съм пак в онази погребална стая, да слушам оплаквачките, потракването на зърната на броениците, да вдъхвам миризмата на восък. Спомних си плача. Спомних си го така ясно, сякаш е било вчера, сякаш е току зад прага. Видях се как вървя бързо по коридора и леко бутам вратата.

Голямата фасада на катедралата се издигаше като тъмна грамада от другата страна на площада. Вратите ѝ бяха отворени и вътре трепкаше светлина. Беше ранна съботна вечер, хората отиваха на изповед преди неделната служба и причастието. Свещите горяха в големите полилеи. В другия край на нефа от сенките изплуваше олтарът, отрупан с цветя. На мястото на катедралата навремето имаше стара църква, в която бяха донесли тялото на брат ми за последната служба преди погребението. Внезапно осъзнах, че оттогава не съм стъпвал тук. Нито веднъж не бях изкачвал каменните стъпала, не бях пристъпвал прага, не бях минавал през отворените врати.

Не ме беше страх. Може би съм копнеел нещо да се случи, може би съм искал камъните да затреперят, когато вляза в сенчестото фоайе и видя олтара в дъното. Сега си спомням, че веднъж минах оттам, когато всички светлини бяха запалени и химните отвътре се изливаха по Джаксън Скуеър. Тогава се поколебах, зачудих се дали ще загина, ако вляза вътре, че може би Лестат не ми е разкрил и тази тайна. Изпитвах огромно желание да вляза, но успях да се въздържа и да се откъсна от отворените врати, от хората, чиито гласове се сливаха в един. Носех нещо за Клодия — една кукла. Кукла с булчинска рокля, която бях взел от витрината на един тъмен магазин за играчки и бях сложил в голяма кутия, опакована с красива хартия и панделки. Кукла за Клодия. Помня, че продължих нататък, понесъл кутията, като усещах силно вибрациите на органа зад мен, а очите ми се присвиваха от силния блясък на свещите.

И така, сега си припомнях този момент и страха, който се събуди в мен, щом зърнах олтара и чух католическия химн. Отново се замислих за брат си. Видях ковчега на поставката на колела в центъра на пътеката и процесията от опечалени зад него. Вече не изпитвах страх.

Дори жадувах да почувствам някакъв страх, да видя някаква причина за страх, докато вървях бавно покрай тъмните каменни стени. Беше мразовито и влажно, въпреки че беше лято. Отново си спомних за куклата на Клодия. Къде ли беше тя? Клодия си игра с нея много години. Внезапно се видях как я търся, обзет от безпокойство и трескавост, както човек търси нещо в кошмарите си и все се натъква на врати, които не се отварят, или на чекмеджета, които не могат да се затворят, повтаря отново и отново същите безсмислени движения, без да може да разбере защо това усилие изглежда така отчаяно, защо метнатият на някое кресло шал предизвиква огромен ужас в душата му.

Влязох в катедралата. Една жена излезе от изповедалнята и тръгна покрай дългата редица на чакащите. Мъжът, чийто ред беше да влезе вътре, не помръдваше. Аз забелязах това, въпреки особеното си състояние, и се обърнах да го погледна. Той се взираше в мен. Аз веднага се извърнах и след малко го чух как влиза в изповедалнята и затваря вратата. Тръгнах по пътеката на църквата и седнах на една празна пейка — не толкова от изтощение, колкото от желание да го направя. Почти коленичих по стар навик. Съзнанието ми беше замъглено и измъчено като на всяко човешко създание. Затворих очи за момент и се опитах да прогоня всички мисли. Просто слушай и гледай, казах си. И така, по силата на волята ми, моите сетива се отърсиха от мъчението. Чух в сумрака шепота на молещите се, лекото потракване на зърната на броениците, тихото песнопение на жената, която беше коленичила пред изображението на Христовата смърт. Изпод морето от църковни пейки се носеше миризма на плъхове. Един плъх се щураше близо до олтара, плъх имаше и в огромния резбован страничен олтар на Девата, по който горяха златни свещници, а огромните бели хризантеми бяха свели глави от стъблата си. По цветчетата блестяха капки. Неприятна миризма се носеше от няколко вази, от главните и страничните олтари, от статуите на Девата и Христос, от светците. Аз се взирах в тези статуи, внезапно обсебен от безжизнените профили, втренчените очи, празните ръце, от замръзналите дипли. Изведнъж тялото ми се разтресе с такава сила, че полетях назад и се вкопчих в пейката пред мен. Това беше същинско гробище на мъртви форми, погребални образи и каменни ангели. Вдигнах очи и видях себе си — как слизам по стълбите на олтара, отварям малкото свещено хранилище, посягам вътре с чудовищни ръце и вадя светения хляб, вадя Тялото на Христа и пръскам белите комки по целия килим. После започвам да крача напред-назад пред олтара и тъпча светения хляб, давам Свето причастие на прашния под. Станах от пейката, все още втренчен в това видение. Напълно разбирах значението му.