Ан Райс - Интервю с вампир

— Не, още има време. Искате ли да дойдете в изповедалнята?

За миг само се втренчих в него. Изкушавах се да се усмихна. Реших да го направя, но още докато вървях след него по пътеката, знаех, че това е чиста лудост. И все пак коленичих в малката дървена кабинка и събрах ръце за молитва, а той седна от другата страна, дръпна вратата и аз видях неясния му профил. Взирах се в него известно време, после вдигнах ръка да направя кръстния знак.

— Благослови ме отче, защото прегреших, прегрешавам толкова често и от толкова дълго време, че не зная как да променя това, нито как да се изповядам пред Бог за стореното.

— Синко, Господ е всеопрощаващ — прошепна ми той. — Остави сърцето си да говори.

— Извърших убийства, отче, много убийства. Аз убих жената, която умря преди две нощи на Джаксън Скуеър. Убих и хиляди други преди нея, по един, по двама на нощ, отче, и го правя от седемдесет години. Бродя из улиците на Ню Орлиънс като Мрачния жътвар и се храня с човешки живот, за да мога да съществувам. Аз не съм смъртен, отче, а безсмъртен и прокълнат, като ангелите, прокудени в ада от Бог. Аз съм вампир.

Свещеникът се обърна към мен.

— Какво е това, някаква шега? Подиграваш се с един стар човек! — каза той и затръшна дървената врата с трясък.

Аз бързо я отворих и пристъпих пред него.

— Млади човече, нямаш ли никакъв страх от Бога? Знаеш ли какво е кощунство? — Взираше се гневно в мен, а аз се приближих към него. Той първо само ме гледаше вбесен, но после се обърка и отстъпи назад. Църквата беше празна и тъмна, иподяконът си беше тръгнал, а свещите хвърляха призрачна светлина пред далечните олтари. Златисти отблясъци играеха по прошарената коса и по лицето на свещеника.

— Тогава за теб няма да има милост! — казах му аз и го сграбчих за раменете. Стисках го така здраво, че той не можеше да помръдне. Придърпах го към себе си и устата му зейна от ужас.

— Виждаш ли какъв съм? Ако има Бог, защо е позволил да съществувам? — казах му аз. — А ти ми говориш за кощунство!

Той заби нокти в ръцете ми в опит да се освободи. Требникът му падна на пода, а броеницата му изтрака в гънките на расото. Но със същия успех би се преборил с оживялата статуя на някой от светците. Аз изтеглих устните си назад и му показах острите си зъби.

— Защо Той е позволил да съществувам? — повторих. Изражението му ме вбесяваше, страхът му, отвращението, гневът. В него видях същата омраза, която бях съзрял и на лицето на Бабет.

— Пусни ме! Дявол! — изсъска свещеникът паникьосан.

Аз го пуснах и гледах със злорадство как се препъва назад, към средата на пътеката, сякаш върви през преспи сняг. После хукнах след него така бързо, че го настигнах за миг, хванах го, а пелерината ми го покри и той застина. Проклинаше ме, призоваваше Бог. Аз го сграбчих на самите стъпала пред олтара и го повалих по гръб, така че да ме вижда. После забих зъби в гърлото му.

Вампирът замълча. Момчето от доста време се канеше да запали цигара. Стоеше с кибрит в едната ръка и цигара в другата. Беше застинало като манекен на витрина и се взираше във вампира. Той гледаше в пода, но внезапно се извърна, взе кибрита от ръката му, драсна клечка и я поднесе към него. Момчето се наведе, за да запали цигарата. Вдиша дима и бързо го издиша. Отвори бутилката и отпи голяма глътка, без да откъсва очи от вампира. Явно го чакаше да продължи.

— Не си спомням Европа от моето детство. Не си спомням дори как пристигнахме в Америка. Фактът, че съм роден там, беше станал някак абстрактен. И все пак Европа имаше някаква притегателна сила за мен, както Франция бе притегателна за всеки жител на колониите. Говорех френски, четях на френски, помня, че чаках новините за Революцията и четях в парижките вестници за победите на Наполеон. Помня и какъв гняв изпитах, когато той продаде Луизиана на Съединените щати. Колко дълго е живял в мен смъртният французин не мога да кажа. По онова време обаче вече го нямаше. И все пак аз имах огромно желание да видя и опозная Европа. То идваше не само от прочетените книги, но и от усещането, че съм оформен от нея. Аз бях креол, който искаше да види откъде е започнало всичко.

И така, аз се съсредоточих върху това. Трябваше да отделя само най-нужните вещи. А необходимо ми беше много малко, наистина. Другото щеше да остане в градската ми къща, в която рано или късно щях да се върна, та дори и само за да прехвърля вещите си в друга подобна и да започна нов живот в Ню Орлиънс. Не можех да си представя, че ще я напусна завинаги. Не бих могъл. Но се концентрирах изцяло върху мисълта за Европа.