Ан Райс - Интервю с вампир

Тогава за първи път осъзнах, че мога да видя целия свят, ако поискам, че вече съм свободен, както казваше Клодия.

Междувременно тя направи план. Нейна беше идеята да идем първо в Централна Европа, където явно вампирите се срещаха по-често. Беше сигурна, че там ще открием някакъв знак за нашия произход. Тя обаче не се интересуваше само от намирането на отговори, а много искаше да се срещне с други от нейния вид. Постоянно споменаваше тази фраза: „От моя вид“, като я изричаше с различна интонация от тази, която аз бих използвал. Имах чувството, че създава пропаст между нас. За първи път в съвместния ни живот аз си помислих, че тя прилича повече на Лестат, че е възприела от него инстинкта да убива, макар че споделяше някои мои възгледи… Сега разбрах, че е по-малко човек от двама ни, по-малко човек, отколкото дори сме предполагали. Тя не изпитваше и най-слабо съчувствие към човешките същества. Вероятно това обясняваше защо въпреки всичко, което бях направил или пък не бях успял да направя, оставаше до мен. Аз не бях от „нейния вид“, но пък бях най-близкото до нейния вид същество, което познаваше.

— Но не можеше ли да я научите да чувства като човек, както сте я научили на всичко друго? — попита внезапно момчето.

— И защо да го правя? — отвърна откровено вампирът. — За да страда като мен? О, съгласен съм, че трябваше да се опитам да я науча на някои неща, за да предотвратя убийството на Лестат. Да, трябваше да го направя и заради самия себе си. Но ми липсваше достатъчно увереност. Веднъж лишен от Божията милост, аз вече не бях уверен в нищо.

Момчето кимна и каза:

— Не исках да ви прекъсвам. Тъкмо ми обяснявахте нещо важно.

— Да, обяснявах ти само, че мислите за пътуването ми помогнаха да забравя за случилото се с Лестат. Пък и идеята да срещна други вампири въодушевяваше и мен. Нито за миг не се бях отказал от вярата в съществуването на Бога. Просто го бях изгубил. Бях се превърнал в неестествено създание, бродещо из неговия свят.

Но преди да заминем за Европа се случи нещо друго. И то какво! Започна се с музиканта. Той се беше отбил в къщата в нощта, когато отидох в катедралата, и на следващата вечер дойде отново. Бях освободил слугите и сам му отворих вратата. Стреснах се, щом го видях.

Той беше много отслабнал и съвсем блед, лицето му лъщеше от пот като при треска. Изглеждаше изключително нещастен. Когато му казах, че Лестат е заминал, той първо отказа да повярва и настояваше, че Лестат със сигурност би му оставил бележка или нещо подобно. После си тръгна, като си говореше сам и сякаш не забелязваше никого. Настигнах го до една газена лампа.

— Остави ти нещо — казах бързо и затърсих портфейла си. Не знаех колко пари има вътре, но възнамерявах да му ги дам всичките. Бяха няколкостотин долара. Пъхнах ги в ръцете му, които бяха толкова слаби, че виждах как сините венички пулсират под прозрачната кожа. Той се зарадва много и аз усетих, че не е само заради парите. — Значи се е сетил за мен. Казал ви е да ми дадете това! — рече той, като държеше банкнотите като ценна реликва. — Сигурно ви е казал и още нещо? — Вгледа се в мен с изпъкнали, измъчени очи. Не му отговорих веднага, защото вече бях видял двете рани на шията му. Две червени точки вдясно, точно над мръсната му яка. Банкнотите висяха от ръката му и той сякаш не забелязваше движението по улицата и хората, които минаваха покрай нас.

— Прибери ги — прошепнах му аз. — Той наистина каза нещо за теб. Каза, че е важно да продължиш да пишеш музика.

Младежът се взираше в мен, сякаш очакваше да чуе още.

— Да? А не каза ли и друго? — попита накрая.

Не знаех какво да му кажа. Бях готов да измисля каквото и да е, само да го успокоя и да го държа надалеч. Беше мъчително да говоря за Лестат, думите се стопяваха на устните ми. Накрая му казах някаква безсмислица — че Лестат му желаел всичко добро, че е трябвало да се качи на парахода за Сент Луис, но ще се върне, че войната е неизбежна и той е имал работа… Момчето поглъщаше жадно всяка дума, сякаш не можеше да се насити, и очакваше да чуе онова, за което жадуваше. Целият трепереше. По челото му изби пот, той прехапа силно устни и каза:

— Но защо е заминал?!

— Какво има? — попитах го. — За какво ти е нужен? Сигурен съм, че той би искал да…

— Той беше мой приятел! — Обърна се внезапно към мен, а гласът му беше задавен от гняв.

— Не изглеждаш добре — казах му аз. — Трябва да си починеш. Има нещо на… — И аз посочих колебливо, като следях всяко негово движение — … на шията ти.