Ан Райс - Интервю с вампир

— И какво от това? Сигурно те е виждал с Лестат.

— Луи, той е долу. Гледа към прозореца. Виж. — Тя изглеждаше много разстроена, почти изплашена. Сякаш не смееше да пристъпи прага към балкона. Аз излязох, а тя се скри зад завесата, като не пускаше ръката ми. Стискаше ме толкова здраво, сякаш се страхуваше за мен. Беше вече единайсет часът и Рю Роял беше притихнала. Магазините бяха затворени, тълпите от театъра се бяха разотишли. Някъде вдясно от мен се затръшна врата и аз видях мъж и жена да бързат към ъгъла. Лицето на жената беше скрито под огромна бяла шапка. Стъпките им заглъхнаха в далечината. Не виждах никого и не долавях нищо. Чувах само тежкото дишане на Клодия. Усетих някакво движение в къщата и се сепнах. След миг осъзнах, че е само пърхането на птиците в клетките. Бяхме забравили за тях. Този шум обаче много стресна Клодия и тя се залепи за мен.

— Няма никой, Клодия — прошепнах ѝ аз.

И тогава го видях.

Стоеше така неподвижен на прага на един магазин за мебели, че изобщо не го бях забелязал. Вероятно това и целеше. Сега вдигна лице нагоре, право към мен, и то заблестя в мрака като бяла светлинка. Притеснението и тревогата си бяха отишли напълно от острите му черти. Големите му тъмни очи си взираха в мен от смъртнобледата плът. Беше се превърнал във вампир.

— Виждам го — казах тихо на Клодия, като се опитвах да не движа устни. Не откъсвах поглед от очите му. Усетих как тя се притиска към мен, ръката ѝ трепереше. Усещах пулса ѝ в дланта ѝ. Тя изпъшка, щом го видя отново. Докато се взирах в него, а той не помръдваше, по мен плъзна ледена тръпка. Защото чух стъпки по коридора долу. Чух как вратата се отваря със стон. После отново стъпки — силни, целенасочени, отекващи под извития таван на прохода за каретите. Решителни, познати стъпки. Заизкачваха се по витото стълбище. Клодия издаде тъничък писък и веднага запуши устата си с длан. Вампирът пред магазина за мебели не беше помръднал. Аз знаех чии са стъпките по стълбището. Знаех чии са стъпките по верандата. Това беше Лестат. Лестат дърпаше вратата, удряше по нея, сякаш искаше да я откъсне от стената. Клодия бързо изтича в ъгъла на стаята и се присви, сякаш някой я беше ударил. Очите ѝ се стрелкаха лудо от фигурата на улицата към мен. Думкането по вратата стана още по-силно. После се чу гласът.

— Луи! — викаше той. — Луи!

Чу се трясък — прозорецът на задната веранда беше разбит. Някой отвори резето отвътре. Бързо грабнах лампата, драснах силно клечката, но я счупих, накрая успях да запаля и вдигнах малкия контейнер с керосин.

— Махни се от прозореца. Затвори го — казах на Клодия и тя се подчини веднага, сякаш внезапната ми команда я освободи от хватката на страха. — Запали и другите лампи, веднага!

Чух, че плаче, докато палеше кибритената клечка. Лестат вървеше по коридора. После застана пред вратата. Аз изпъшках и неволно направих няколко крачки назад, когато го видях. Клодия плачеше. Това беше Лестат, без никакво съмнение. Напълно възстановен. Стоеше на прага, с изпъната напред глава, с изпъкнали очи, сякаш беше пиян и трябваше да се придържа за дръжката на вратата, за да не полети напред в стаята. По кожата му имаше много белези, зловещи следи по наранената плът, сякаш всяка бръчка на „смъртта му“ се беше отпечатала завинаги. Целият беше в резки, като удрян с нагорещен ръжен, а ясните му сиви очи сега бяха осеяни със спукани кръвоносни съдове.

— Не смей да влизаш… за Бога — прошепнах аз. — Ще хвърля това по теб. Ще те изгоря жив. — В същия миг чух някакъв шум вляво, някакво дращене по фасадата на къщата. Това беше другият. Видях ръцете му на железните перила на балкона. Клодия изписка ужасено, когато той влетя през стъклените врати.

Не мога да ти кажа какво стана после. Не си спомням. Помня само, че хвърлих лампата към Лестат; тя се разби в краката му, а пламъците се издигнаха веднага от килима. Направих нещо като факла — намотах един чаршаф, който издърпах от канапето, и го запалих. Но преди това се борих с Лестат, ритах го, опитвах се да устоя на огромната му сила. Клодия пищеше някъде зад мен. Другата лампа също беше строшена. Завесите на прозорците се запалиха. Помня, че целите дрехи на Лестат бяха напоени с керосин и той лудо се опитваше да потуши пламъците. Беше тромав и залиташе, но успя да ме докопа и аз забих зъби в пръстите му, за да се освободя. На улицата се вдигна врява, чуваха се викове, звън на камбана. Стаята се превърна в огнен ад, за миг лумна силна светлина и аз видях как Клодия се бори с младия вампир. Той не можеше да я докопа, движенията му изглеждаха тромави като на човек, който се опитва да хване птичка. Помня, че се търкалях сред пламъците, вкопчен в Лестат, усещах задушаващата жега, виждах огъня над гърба му, когато падах под него. После се появи Клодия и започна да го налага с ръжена, докато той най-сетне ме пусна и аз успях да се измъкна. Видях как ръженът продължава да се стоварва отгоре му и чувах ожесточеното ръмжене на Клодия, ръмжеше като побесняло животно. Лестат стискаше ръката си и кривеше лице от болка. А на килима лежеше другият. От главата му шуртеше кръв.