Ан Райс - Интервю с вампир

Случилото се после ми е като в мъгла. Мисля, че взех ръжена от ръцете ѝ и ударих Лестат по слепоочието. Помня, че той сякаш беше неуязвим за ударите. Огънят обаче вече прогаряше дрехите ми и пламъци пълзяха по фината рокля на Клодия. Затова аз я грабвах и хукнах по коридора в опит да задуша огъня по нея с тялото си. Помня, че свалих палтото си и започнах да удрям с него пламъците. По стълбите покрай нас тичаха хора. Цяла тълпа се изсипа от пасажа във вътрешния двор. Имаше човек и на скосения покрив на кирпичената кухня. Аз взех Клодия на ръце и хукнах покрай тях, без да обръщам внимание на въпросите им. Разблъсквах ги с рамо, за да отворя път. Най-сетне се измъкнахме. Тя дишаше тежко и подсмърчаше до ухото ми, а аз тичах на сляпо по улицата и свърнах в първата тясна пресечка. Тичах, докато вече не чувах никакъв звук, освен екота на собствените си стъпки. И нейното дишане. Спряхме насред улицата, мъж и дете, обгорени и задъхани в тихата нощ.

Цяла нощ стоях на палубата на френския кораб „Мариана“ и гледах подвижните мостчета. Дългият пристан беше пълен с хора, в луксозните кабини до късно се вихреха празненства, палубите бяха претъпкани с пасажери и гости. Накрая, преди зазоряване, партитата едно по едно заглъхнаха и каретите напуснаха тесните крайбрежни улици. Няколко окъснели пътници се качиха на борда, един-двама се мотаеха от часове покрай бордовите огради. Но Лестат и неговият новоизпечен вампир, ако бяха оцелели от огъня (а аз бях сигурен, че са оцелели), явно не бяха успели да ни проследят до кораба. Багажът ни беше изнесен от къщата същия ден, а дори да беше останало нещо, което да им подскаже накъде сме се запътили, то със сигурност беше изгоряло в пожара. И все пак аз чаках. Клодия седеше в заключената ни кабина и не отделяше очи от илюминатора. Лестат обаче не се появи.

Накрая, както се и надявах, суматохата покрай качването на борда приключи преди зазоряване. Неколцина махаха от кея и тревистия хълм наблизо, когато големият кораб първо се разклати, а после се наклони силно на една страна. Накрая се плъзна с едно величествено движение по течението на Мисисипи.

Светлините на Ню Орлиънс се смаляваха в далечината, докато не се превърнаха в бледи фосфоресценции на фона на просветляващите облаци. Бях изтощен до крайност, но останах на палубата възможно най-дълго, за да гледам града, който може би нямаше да видя отново. По едно време минахме и покрай кейовете на плантациите Френие и Поант дю Лак и когато видях как огромната крайбрежна стена от върби и кипариси се насища със зелено в мрака, аз разбрах, че утрото наближава. Утрото беше опасно близо.

Когато вкарах ключа в ключалката на кабината, аз се чувствах изтощен както никога дотогава. Никога, през всички години, прекарани с моето странно семейство, не бях чувствал такъв страх, такава уязвимост, такъв ужас. Нямаше лесно да се отърся от тях. Нямаше скоро да се почувствам в безопасност. За мен беше достъпно само измамното облекчение на крайната умора — когато нито умът, нито тялото могат да понасят повече ужаса. Лестат беше на мили от нас, но неговото възкръсване беше събудило у мен същинска паяжина от страхове, от която не можех да се отскубна. Дори когато Клодия ми каза: „Вече сме в безопасност, Луи“, а аз се съгласих шепнешком, пак виждах как Лестат застава на прага с изпъкнали очи и нашарена от белези плът. Как бе успял да се завърне, как бе успял да избегне смъртта? Как би могло което и да е създание да се възстанови след подобно съсухряне? Какъвто и да беше отговорът, какво ли означаваше той — не само за него, но и за мен и Клодия? Да, бяхме се спасили от Лестат, но дали се бяхме спасили от самите себе си?

На кораба се разрази странна „треска“. На него нямаше много гризачи и все пак от време на време откриваха телата им съвсем изсъхнали, сякаш бяха умрели преди дни. После се появи и треската. Първи се разболя един пътник, който страдаше от слабост и възпалено гърло. Понякога се появяваха и странни петна на шията или пък някъде другаде. Друг път пък не се виждаха никакви петна, а се отваряше някоя стара рана. Болният се залежаваше, спеше постоянно и накрая умираше. На няколко пъти се проведоха погребения във водите на Атлантика. Естествено, заради страх от треската, аз избягвах пътниците, не исках да се присъединявам към мъжете в салона за пушене, не говорех с тях, нито изслушвах разказите за мечтите и очакванията им. Хранех се сам. Клодия обаче обичаше да наблюдава хората, затова стоеше на палубата и ги гледаше как се разхождат в ранната вечер, а по-късно, когато сядах до илюминатора, ми казваше: