Ан Райс - Интервю с вампир

Мислих доста време за това, представях си го и сам се убедих, че най-вероятно точно това се е случило. После тя добави замислено, докато поставяше поредната карта и се взираше в кръглото лице на белокосия цар:

— И аз бих сторила същото. Защо ме гледаш така? — попита ме и събра картите. Малките ѝ пръстчета се опитваха да подравнят тестето и после да го разбъркат.

— Но мислиш ли, че… ако бяхме изгорили останките му, щеше да умре? — попитах аз.

— Разбира се. Тогава нямаше да има какво да се съживява. Но накъде биеш с този въпрос?

Тя започна да раздава карти на двама ни върху малката дъбова масичка. Аз погледнах моите, но не ги докоснах.

— Не зная — прошепнах. — Вероятно не е бил воден от жажда за живот или от силна воля… защото просто не е имал нужда и от двете.

Тя ме гледаше безизразно и аз не можех да разчета мислите ѝ, нито да разбера дали е схванала думите ми.

— Вероятно той просто не може да умре… вероятно той е просто… наистина безсмъртен?

Тя дълго стоя и се взира в мен.

— Ако е бил в съзнание в онова съсухрено тяло… — добавих накрая, като извърнах поглед от нея, — тогава защо да няма съзнание и във всичко останало? В огъня, в слънчевата светлина… във всичко?

— Луи — каза ми тя тихо. — Ти се страхуваш. Не се опитваш да се пребориш със страха си. Не осъзнаваш каква заплаха е той за теб. Ние ще намерим отговори на всички тези въпроси, когато намерим онези, които могат да ни ги дадат, онези, които носят това знание от векове, защото съществуват сигурно от цяла вечност. Това знание е наше рождено право, а той ни лиши от него. Той заслужи смъртта си.

— Но той не е мъртъв… — отвърнах аз.

— Мъртъв е — каза тя. — Няма как да е избягал от онази къща, освен ако не са излезли заедно с нас. Не. Той е мъртъв, както и онзи нещастен ценител на изкуството, неговият приятел. А относно съзнанието… какво значение има това?

Тя събра картите, остави ги встрани и ми даде знак да ѝ подам една от книгите ѝ от масичката до леглото. Беше разопаковала тези книги още щом се качихме на борда. Те бяха все писания за вампири, които тя използваше като пътеводители. Но не ставаше дума за някакви романтични английски истории, нито пък за романи от Едгар Алън По. Това бяха нещо като документални записи за вампири в Източна Европа, които се бяха превърнали в Библия за нея. В тези страни наистина изгаряха останките на вампирите, пробождаха сърцата им и им отсичаха главите. Тя четеше с часове тези стари книги, които бяха четени и препрочитани още преди да прекосят Атлантика. Това бяха записки на пътешественици, на учени и духовници. Тя беше планирала нашето пътуване съгласно наученото от тях. То трябваше да ни отведе през великолепните столици на Европа към Черно море, където щяхме да акостираме във Варна и да започнем търсенето си из дивите Карпати.

За мен това не беше особено приятна перспектива, защото мечтаех за други места и друго знание, което Клодия още дори не беше започнала да разбира. Семената на този копнеж бяха покълнали в мен преди години и сега избуяваха в горчиви цветя, докато корабът минаваше през Гибралтарския проток и навлизаше във водите на Средиземно море.

Щеше ми се тези води да са сини, но не бяха. Те бяха тъмни, мрачни води. Колко се измъчвах, когато се опитвах да си спомня цвета на морето, което като младеж с още неизтормозени сетива приемах за даденост, но споменът се изплъзваше някъде във вечността. Средиземно море беше черно, черно покрай бреговете на Италия, черно покрай бреговете на Гърция, черно навсякъде, черно в студените часове преди зазоряване, когато дори Клодия спеше, изморена от книгите си и мизерната храна, която предпазливостта позволяваше на вампирския ѝ глад, а аз свеждах фенера към водата, за да озари вълните. Но не виждах нищо освен самата светлина. Отражението на лъча ме следваше като неизменно око, което се е втренчило в мен от дълбините и сякаш казваше: „Луи, ти ще намираш само мрак. Това море не е твоето море. Митовете на хората не са твоите митове. Човешките съкровища не ти принадлежат.“

Колко горчивина ми носеше в тези моменти мисълта за нашето търсене на вампирите от древността. Горчивина, която усещах така осезателно, че самият въздух губеше своята свежест. Какви тайни можеха да ни разкрият онези чудовищни създания на мрака? Какво щяха да ни донесат техните зловещи ограничения, дори и да успеехме да ги открием? Какво можеше да разкрие един прокълнат на друг?

Така и не слязох на брега в Пирея, но все пак мислено се разходих из Акропола в Атина, гледах как луната се издига през открития покрив на Партенона, мерех ръста си до огромните колони, бродех по улиците на гърците, умрели на Маратон, слушах воя на вятъра сред древните маслинови дръвчета. Това бяха паметниците на хора, които не могат да умрат, а не на живите мъртви. Ето това бяха тайните, надживели хода на времето, които смътно започвах да разбирам. Все пак нищо не можеше да ме откъсне от мисълта за нашето търсене и аз отново се питах до какво ще доведат въпросите ни, не е ли твърде голям рискът. Защото отговорите може да имат непосилна цена и да крият огромна опасност. Кой би могъл да знае това по-добре от мен — аз, който бях наблюдавал смъртта на собственото си тяло, който бях видял как всичко, което наричам човешко, умира, за да ме свърже отново неразривно със света и да ме превърне във вечен изгнаник, в призрак с живо сърце?