Ан Райс - Интервю с вампир

— Бъди нащрек! — прошепна ми Клодия, докато крачеше храбро напред, като спираше единствено за да си проправи път през преплетените храсталаци. Руините наистина бяха много стари. Кой знае какво се беше случило тук преди векове — чума, пожар или пък врагове бяха унищожили града. Само манастирът още стоеше на мястото си.

Изведнъж се чу шепот в тъмното, подобен на свистенето на вятъра или пък на шумоленето на листата, но не беше това. Видях как Клодия изпъна гръб и мярнах бялата ѝ ръчичка в тъмното, когато забави крачка. Тогава разбрах, че чувам шуртене на вода. От планината се стичаше поточе и се виеше между черните дънери, а после се спускаше като посребрен от луната водопад към един кипящ вир. Видях силуета на Клодия на фона на водопада — хвана се за един оголен корен, щръкнал от влажната земя, и започна да се изкачва по обраслия склон. Ръцете ѝ трепереха съвсем слабо, а малките ѝ ботушки се забиваха в пръстта.

Водата беше студена, придаваше свежест на въздуха и пръскаше светлина наоколо. За миг се поуспокоих. Нищо не помръдваше в гората. Заслушах се и лесно различих шума на листата, но не долавях друго. След секунда обаче се смразих, защото осъзнах, че нощта е твърде тиха, твърде безжизнена. Сякаш дори птиците бяха замлъкнали, хилядите твари, които трябваше да се щурат по брега на поточето, също ги нямаше. Клодия се беше изкачила на един насип над мен и посягаше за фенера. Пелерината ѝ бръсна лицето ми. Аз вдигнах фенера и щом той я освети, тя заприлича на зловещ херувим. Подаде ми ръка, сякаш възнамеряваше да ме изтегли на насипа. След малко продължихме нататък, над потока, по склона на планината.

— Усещаш ли? — прошепнах аз. — Твърде тихо е.

Тя стисна ръката ми, сякаш да ме накара да замълча. Склонът ставаше все по-стръмен и тишината ме изнервяше. Взирах се в басейнчето светлина около нас, за да видя всеки дънер по пътя ни. Нещо помръдна и аз веднага хванах Клодия и я издърпах силно назад. Но беше само гущер, който се щураше между листата. След малко всичко притихна, а Клодия се пъхна под пелерината ми и започна да ме тегли напред.

Скоро ароматът на водата изчезна и щом луната се показа за миг, видях точно пред нас нещо като полянка. Клодия стисна здраво фенера и затвори металната му вратичка. Опитах се да ѝ попреча, но тя ми каза тихо:

— Затвори очи за момент и после бавно ги отвори. Тогава ще го видиш.

Обля ме хлад, когато го направих, и стиснах здраво рамото ѝ. Щом отворих очи, видях отвъд дънерите на дърветата в далечината дългата ниска стена на манастира и високата квадратна кула. Зад тях, над огромна черна долина, сияеха покритите със сняг върхове на планината.

— Ела — каза Клодия, — но върви тихо, като призрак.

Тя се взря решително в стените пред нас и тръгна натам като към очакващо я убежище.

Не след дълго стигнахме до пролука в стената, обрасла с лози, които сякаш придържаха камъните на място. Погледнах нагоре и видях бледите светлинки на звездите. Миришеше силно на влажен камък. Пред нас имаше огромно стълбище, което водеше до тесните прозорци, които бяхме видели от долината. Под първата площадка на стълбището зееше входът към мрачните помещения на манастира.

Клодия стоеше съвсем неподвижно, сякаш и тя се беше превърнала в камък. Дори меките ѝ къдрици не се полюшваха. Слушаше нещо. Аз също се вслушах и долових само тихия вой на вятъра. Тя се раздвижи и бавно, но решително разчисти с крак земята пред себе си. Отдолу се видя камък, който изкънтя на кухо, когато Клодия тропна по него с пета. Беше много голям и се издигаше в другия ъгъл. Веднага си представих как група селяни заобикалят камъка и го вдигат с огромен лост. Клодия огледа стълбището и спря поглед на порутения вход под него. Луната се показа за миг през единия от високите прозорци, а Клодия скочи бързо и безшумно до мен.

— Чуваш ли го? — прошепна тя. — Слушай.

Звукът беше толкова тих, че никой смъртен не би го чул. Не идваше от руините, а от много далеч. Но не от посоката, от която бяхме дошли, а от друга — нагоре по хълма, от самото село. Първо беше само някакво шумолене и дращене, но после се засили и се превърна в тропот на крака. Клодия стисна ръката ми и ме дръпна нежно под стълбището. Виждах диплите на роклята ѝ под края на пелерината. Тропотът ставаше все по-силен и аз установих, че единият крак стъпва твърдо, а другият се провлачва по земята. Непознатият, който се приближаваше към нас, куцаше. Сърцето ми заби лудо в гърдите и аз усетих стягане в слепоочията, крайниците ми се разтрепериха. Чувствах съвсем осезаемо триенето на ризата в тялото ми, коравината на яката и докосването на копчетата в пелерината ми.