Ан Райс - Интервю с вампир

— Цветята ми липсват повече от всичко друго — каза ми тя.

Държеше да има цветя дори в картините, които купувахме от магазини и галерии. Те бяха все великолепни платна, каквито не бях виждал в Ню Орлиънс — от класически изобразени букети, които те карат да протегнеш ръка, за да докоснеш цветчетата, паднали по триизмерно нарисуваната маса, до смущаващи картини в нов стил, в които цветовете сияеха така интензивно, че разрушаваха старите линии и старата солидност, за да създадат видение като в миговете на делириум, когато пред очите ми разцъфваха цветя, трепкащи като пламъци на фенер. Самият Париж нахлу в нашия апартамент.

Чувствах се у дома там, изоставих мечтите за просто съществуване, защото въздухът в хотела беше сладък като въздуха в двора на къщата на Рю Роял, а изобилието от газени фенери лишаваше дори орнаментираните тавани от сенки. Светлината танцуваше по извивките и топчетата на кристалните полилеи. Мрак не съществуваше. Вампири не съществуваха.

Така, дори под бремето на моето търсене, аз се опивах от мисълта, че поне за час можем да сме просто баща и дъщеря, които се качват в каретата, за да се разходят по брега на Сена, да минат по моста към Латинския квартал и да поемат по тъмните тесни улички само в търсене на история, а не на жертви. После се завръщахме към тиктакащите часовници, към месинговите решетки на камината и играехме карти на масата. Бяхме заобиколени от книги с поезия, програми за постановки, от жуженето на огромния хотел, от звук на далечни цигулки, от бърз женски развълнуван глас, придружен от звънтенето на четката за коса. Някакъв мъж на горния етаж повтаряше отново и отново: „Да, разбирам, вече разбирам, вече разбирам…“

— Това ли искаше? — попита ме веднъж Клодия, вероятно за да ми покаже, че не е забравила за мен, макар да мълчеше от часове. Не говореше вече за вампири, но нещо не беше наред. В мълчанието ѝ не се усещаше предишното спокойствие, нито безметежност. Тя мислеше за нещо и то я изпълваше с неудовлетворение. И макар че не виждах гняв в очите ѝ, знаех, че той е много, много близо до повърхността.

— Ти знаеш какво искам аз — отговорих, подхранвайки илюзията, че все още имам свои желания. — Една мансарда близо до Сорбоната и до шумния Рю Сен Мишел, доста далеч оттук. Но иначе щях да живея, както би живяла и ти.

Видях, че ѝ стана приятно, но погледна покрай мен, сякаш казваше: „Нямаш лек за това. Не се опитвай да разбереш, не ме питай какво бих искала аз.“

Моята памет е много ясна, много ярка, а би трябвало всичко да се омекотява с времето, неразгаданото да бъде притъпено. Всички спомени още ме вълнуват като снимки в медальон, но чудовищни снимки, каквито нито един апарат не може да улови. Отново и отново виждам Клодия до пианото в нощта, когато Лестат свиреше и се приближаваше към смъртта. Помня как лицето ѝ се превръщаше в разкривена маска, когато той я дразнеше. Всъщност, ако беше по-внимателен, той нямаше да умре. Ако изобщо беше мъртъв.

В Клодия обаче назряваше нещо, което бавно започна да се разкрива, и то пред най-неохотния свидетел на този свят. У нея се разгоря нова страст по пръстени и гривни, каквито децата не носеха. Наперената ѝ походка не беше походка на дете. Често ме водеше в малки бутици и сочеше заповедно към някой парфюм или чифт ръкавици, които после плащаше сама. Аз бях винаги наблизо, винаги смутен — не защото се страхувах от нещо в този огромен град, а защото се страхувах за самата нея. Тя винаги се представяше за „изгубено дете“ пред своите жертви, за „сираче“, а ето, че сега се превръщаше в нещо друго, нещо странно и шокиращо за хората, които я срещаха. Но тези срещи си бяха нейна работа и аз гледах да се разхождам сам покрай великолепните фасади на „Нотр Дам“ или пък седях в каретата и я чаках.

Една нощ се събудих в разкошното легло в хотела и видях, че съм заспал над книгата си. Клодия я нямаше. Не посмях да попитам персонала дали са я виждали. Ние винаги се опитвахме да минаваме незабележимо покрай тях, бяхме анонимни. Потърсих я по коридорите, по страничните улички, дори в балната зала, защото бях завладян от неизразимо ужасяващата мисъл, че може да е там сама. Накрая я видях да минава през страничните врати на фоайето. По косата ѝ блещукаха дъждовни капчици. Приличаше на дете, което се е впуснало в някоя лудория, и предизвика усмивки сред хората, когато се заизкачва по огромното стълбище и мина покрай мен, сякаш изобщо не ме забелязва. Невероятна и странно грациозна обида.