Ан Райс - Интервю с вампир

Беше огромен, макар и слаб като мен. Дългото му бяло лице сияеше под светлината на лампата, а големите черни очи се взираха в мен с неподправено любопитство. Десният му крак беше леко присвит в коляното, сякаш е спрял насред крачка. Внезапно осъзнах, че не само има същата дълга гъста и сресана назад черна коса като моята, че е облечен със същото палто и същата пелерина, но и съвършено имитира позата и изражението ми. Преглътнах и бавно го огледах, като се опитвах да скрия вълнението си. Той ме гледаше с интерес. После примигна и аз си дадох сметка, че съм сторил същото. А когато изпънах ръце и ги скръстих на гърдите, той бавно повтори движението. Беше влудяващо. Повече от влудяващо. Защото, помръднех ли устни, помръдваше ги и той, и думите замираха в гърлото ми и не можех да кажа нищо, за да го накарам да спре. Той се извисяваше пред мен, а язвителните му черни очи ме гледаха с неотклонно внимание, което, разбира се, беше повече от язвително. Той беше вампирът — а аз явно бях огледалото.

— Много умно — сопнах се отчаяно и, разбира се, той повтори думите ми също толкова бързо.

Въпреки че бях вбесен, аз неволно се усмихнах, без да обръщам внимание на потта, избила от всяка моя пора и на силното треперене в краката си. Той също се усмихна, но очите му запазиха яростния си животински поглед, който не приличаше на моя. А и усмивката беше много зловеща, тъй като беше съвсем изкуствена.

Пристъпих напред и той стори същото. Спрях рязко и той спря, но после много бавно вдигна дясната си ръка, сви пръсти в юмрук и започна да се удря бързо в гърдите, за да се подиграе на учестения ми пулс. Засмя се, отметна глава назад и показа острите си зъби. Смехът му изпълни цялата улица. Мразех го. Мразех го от дъното на душата си.

— Какво искаш от мен? — попитах, но въпросът ми беше повторен с насмешлив тон.

— Глупак! — извиках аз. — Палячо!

Той не повтори последната обида, тя застина на устните му и лицето му се изопна.

Онова, което направих после, беше напълно импулсивно. Обърнах му гръб и си тръгнах, вероятно за да го накарам да ме последва и да започне да ме пита кой съм. Но той се раздвижи така бързо, че дори не видях как се озова право пред мен, сякаш се материализира от въздуха. Отново му обърнах гръб — но пак го видях под лампата, само леко разрошената му коса подсказваше, че изобщо е помръдвал от мястото си.

— Аз те търсех! Дойдох в Париж, за да те намеря! — казах с усилие и той не повтори думите ми, само стоеше и ме гледаше.

Пристъпи бавно и грациозно напред и аз видях вече неговата поза и маниери. Протегна ръка, сякаш за да се здрависаме, но много бързо ме бутна назад. Ризата ми беше подгизнала от пот и лепнеше на гърба ми, когато се надигнах. Ръката ми се изцапа от влажната стена.

Щом се обърнах към него, той ме повали по гръб на земята.

Ще ми се да можех да ти опиша силата му. Ти би я изпитал сам, ако те ударя, защото дори няма да видиш движението на ръката ми.

Нещо в мен обаче казваше, че трябва да му покажа собствената си сила. Затова станах бързо и се втурнах напред с протегнати ръце. Срещнах обаче само нощния въздух, който се вихреше под фенера. Стъписах се и започнах да се оглеждам наоколо като пълен глупак. Сигурен бях, че това е някакво изпитание. Взирах се напрегнато в тъмната улица, в нишите на вратите, навсякъде, където би могъл да се скрие. Не исках да участвам в това, но нямаше начин да се измъкна. Тъкмо се опитвах да намеря думи, с които да му обясня, че не искам това да продължава, когато той се появи отново, завъртя ме към себе си, пак ме повали на паважа и стовари крак върху ребрата ми. Вбесих се толкова много, че го дръпнах здраво за крака и той падна към каменната стена отсреща и изрева от гняв.

След това настъпи пълна суматоха. Аз още стисках крака му, а той се опитваше да го забие в корема ми. По някое време успя да се отскубне и ме вдигна във въздуха със силните си ръце. Не е трудно да се досетиш какво можеше да ми се случи. Той можеше да ме изхвърли на няколко метра, защото беше достатъчно силен. А тогава може би щях да изгубя съзнание от удара. Тази мисъл ме тормозеше много силно още по време на мелето — не знаех дали мога да изгубя съзнание. Но така и не ми се удаде случай да проверя. Защото, въпреки че бях много объркан, усетих, че се е появил още някой, който успя да накара нападателя ми да отпусне хватката си.

Вдигнах глава и видях, че все още съм на улицата. Мярнах за миг две фигури, като моментно примигване на образ зад клепачите, щом затвориш очи. След това виждах само вихър от черни дрехи, ботуши, които удрят в камъка, и нощта. Седнах задъхан, с обляно в пот лице. Огледах се наоколо и се втренчих в тясната ивица небе между покривите. Тъй като се взирах много напрегнато, успях да забележа как една фигура изниква от мрака на стената над мен. Беше клекнала на камъните на трегера и се извърна така, че само за миг зърнах косата и едро бяло лице. Странно лице, по-широко и не така слабо като на другия — огромните черни очи се взираха спокойно в мен. От устните му се чу шепот, макар че те не помръднаха.