Ан Райс - Интервю с вампир

— А защо ти пука дали ще умреш, щом такива ужаси не те плашат?

Тя тръсна глава, беше объркана, надхитрена, безпомощна. Усетих как гневът се надига във вените ми, също като страстта. Жената беше свела глава и знаеше, че трябва сама да се пребори за живота си, а това беше нечестно, чудовищно нечестно. Тя трябваше да привежда логични доводи, за да защити правото на живот на красивото си тяло и душата си. Но вампирът я беше надхитрил, беше успял да я обърка и да се присмее дори на естествения ѝ инстинкт за самосъхранение. Усещах как тя умира отвътре, как отслабва и изгаря от омраза към него.

Блузата ѝ се смъкна до кръста. Малките ѝ кръгли гърди бяха оголени и това предизвика възбуден шепот сред тълпата. Жената се бореше да освободи китките си, но той не ѝ позволи.

— Да кажем, че те пуснем… да кажем, че Мрачния жътвар има сърце, което не може да устои на твоята красота… Към кого тогава да насочи страстта си? Някой трябва да умре вместо теб. Би ли го избрала сама? Би ли избрала кой да застане тук и да страда, както ти страдаш сега? — Той посочи към публиката. Младата жена беше ужасена. — Имаш ли сестра… майка… дете?

— Не — изпъшка тя. — Не… — Разклати бурно глава и златната ѝ коса се разпиля.

— Със сигурност има кой да дойде на твое място. Някой приятел? Ти избираш!

— Не мога. Не бих могла… — Тя се извиваше, за да се освободи. Вампирите около нея я гледаха напълно неподвижни, лицата им бяха безизразни като маски.

— Не можеш, значи? — дразнеше я той. Знаех, че ако тя се беше решила на това, той само щеше да ѝ се присмее, да каже, че е не по-малко зла от него, че заслужава съдбата си.

— Смъртта те дебне навсякъде — въздъхна той и сякаш внезапно се вбеси. Публиката не го усети, но аз го разбрах. Виждах как мускулите на гладкото му лице се изопнаха. Опитваше се да привлече погледа ѝ, но тя отчаяно се извръщаше от него. Усетих в топлия въздух миризмата на прах и парфюма на кожата ѝ. Чувах тихото биене на сърцето ѝ. — Непознатата смърт… това е съдбата на всички смъртни. — Той се наведе към нея, привлечен неудържимо, но все още се сдържаше. — Ммм… но ние сме позната смърт! А ти ще станеш наша невеста. Знаеш ли какво е да те обича Дяволът? — Той целуна лицето ѝ и брилянтните следи от сълзите. — Знаеш ли какво е Смъртта да узнае името ти?

Тя го погледна, скована от страх. После очите ѝ се замъглиха и устните ѝ се отпуснаха. Взираше се покрай него, към друг вампир, който излезе бавно от сенките. Дълго беше стоял в периферията на групата със сплетени ръце и спокоен поглед. Не изглеждаше гладен. Не изглеждаше прехласнат. Но тя го гледаше право в очите и ужасът я обля с прелестно сияние, което я направи неустоима. Можех да почувствам кожата ѝ, малките ѝ заострени гърди, усещах как ръцете ми я галят. Затворих очи и я видях да сияе в мрака. Това чувстваха всички останали вампири около нея. Тя нямаше шанс.

Щом погледнах отново, я видях да излъчва сияние в мътната светлина на лампите по сцената. Сълзите ѝ се стичаха като злато. Вампирът в края на сцената каза:

— Няма да боли…

Видях как водачът се скова, но останалите сигурно виждаха само гладкото детско лице на жената, разтворените ѝ устни и невинната ѝ почуда, докато гледаше другия вампир. Мекият ѝ глас повтори след него:

— Няма ли да боли?

— Твоята красота е дар за нас. — Плътният му глас изпълни цялата зала, сякаш за да потуши надигащата се вълна от възбуда. Ръката му се помръдна съвсем леко, почти недоловимо. Водачът отстъпи и се превърна в едно от останалите търпеливи бели лица, които изразяваха странна смесица от глад и хладнокръвие. Другият тръгна бавно и грациозно към жената. Тя се беше отпуснала, забравила за голотата си, клепачите ѝ потрепваха, а от влажните ѝ устни се отрони въздишка.

— Няма да боли — повтори тя.

Едва издържах да я гледам така — тя беше привлечена от него, виждах я как умира, подвластна на вампирската му сила. Исках да ѝ извикам, да прекъсна транса ѝ. Исках я. Исках я, докато той се приближаваше към нея. Протегна ръка и дръпна връвта на полата ѝ, а тя се беше наклонила към него с отпусната назад глава. Черната дреха се плъзна по бедрата ѝ, разкри златистите косми между краката ѝ и накрая се свлече в краката ѝ. Вампирът разтвори ръце и обърна гръб на блещукащите светлини. Кестенявата му коса сякаш потрепваше, когато златото на нейната се посипа по черното му палто.

— Няма да боли… няма да боли… — шептеше ѝ той, а тя му се отдаваше.