Ан Райс - Интервю с вампир

После я извъртя бавно настрани, за да могат зрителите да видят спокойното ѝ лице, вдигна я и гърбът ѝ се изви, когато голите ѝ гърди докоснаха копчетата на палтото му. Бледите ѝ ръце се увиха около врата му. Тя се скова и изпищя, когато той заби зъбите си в нея. Лицето обаче беше застинало. Потъналият в полумрак театър бе изпълнен със страст. Бялата ръка на вампира светеше върху нейните розови бедра, а златната коса се стелеше отгоре ѝ. Той я вдигна от дъските, докато пиеше кръвта ѝ, и гърлото ѝ засия до бялата му буза. Аз бях целият в пот, замаян, гладът се надигаше в мен и свиваше сърцето и вените ми. Стиснах месинговите перила на ложата толкова силно, че усетих как металът започва да проскърцва в сглобките си. Това тихо проскърцване, което смъртните не можеха да чуят, сякаш ме върна към действителността.

Сведох глава, исках да затворя очи. Въздухът беше наситен с аромата на солената кожа на жената, близка, гореща и сладка. Останалите вампири се приближиха към нея, бялата ръка, която я притискаше, потрепна и кестенявият вампир пусна момичето, обърна го и го показа на публиката. Главата ѝ се килна назад и една от поразително красивите жени вампири се надигна зад нея и започна да я гали, докато се навеждаше да пие. Вече всички се бяха струпали около жертвата си и тя минаваше от един на друг пред очите на омагьосаната тълпа. Главата ѝ беше отпусната напред, на рамото на един вампир, а тилът ѝ изглеждаше също толкова изкусителен, както малкото ѝ дупе, гладките дълги бедра или нежните гънки в свивките на превитите ѝ колене.

Аз седнах и се облегнах назад в стола си. Усещах вкуса ѝ в устата си, вените ме боляха силно. Забелязах как кестенявият вампир, който я беше омаял, се отделя от останалите. Тъмните му очи ме съзряха в мрака и се втренчиха в мен.

Вампирите се отдръпваха един по един. Нарисуваната гора се появи отново и се плъзна безшумно на мястото си. Смъртното момиче, вече много крехко и бледо, лежеше голо сред мистериозната гора, положено върху коприната на черен открит ковчег, сякаш на самия горски под. Музиката започна отново — беше зловеща и тревожна, ставаше все по-силна, а светлините намаляваха. Всички вампири бяха изчезнали, освен лукавия им водач, който беше взел косата си от ъгъла и държеше маската пред лицето си. Наведе се над спящото момиче в полумрака. Музиката набираше сила заедно с тъмнината. Скоро затихна и тя.

За миг всички в залата замръзнаха на местата си.

После се чуха единични ръкопляскания, които бързо увлякоха всички останали. Фенерите по стените се запалиха и хората веднага започнаха да разговарят помежду си. Една жена от средния ред стана, за да вземе лисичата кожа от стола си, макар че още никой не беше напуснал мястото си. Друг човек бързо започна да си проправя път към застланата с килим пътека. Всички станаха на крака и се отправиха към изходите.

Фоайето отново се изпълни с уютното жужене на изискана, парфюмирана тълпа. Магията беше разрушена. Вратите се отвориха към ароматния дъжд навън, чу се тропот на конски подкови, гласове викаха такси. Сред морето от леко разместени кресла в салона върху една зелена облегалка сияеше бяла ръкавица.

Аз гледах и слушах, скрил с длан лицето си от всички и от никого. Лакътят ми беше опрян на перилата, а страстта в мен угасваше, въпреки че още чувствах вкуса на момичето върху устните си. Ароматът ѝ се сливаше с този на дъжда и аз още чувах биенето на сърцето ѝ в празния салон. Поех си дъх и вкусих дъжда. Погледнах към Клодия, която стоеше напълно неподвижно, прибрала ръце в скута си.

Изведнъж почувствах някакво объркване и горчив вкус в устата си. Видях един разпоредител да върви между редовете на партера, като оправяше креслата и събираше разпръснатите по килима програми. Знаех, че и болката, и объркването, и заслепяващата страст ще отминат, ако скоча долу, дръпна човека в мрака и отнема живота му. Исках да го направя и в същото време не исках. Клодия се наведе към мен и прошепна:

— Търпение, Луи. Търпение.

Отворих очи. Някой се беше приближил до нас, и то без да го чуя, въпреки че очаквах появата му. Стоеше напълно притихнал зад завесата на входа на ложата. Това беше вампирът с кестенявата коса, който винаги беше встрани от останалите. Сега беше застанал на покритите с килим стълби и ни гледаше. Знаех, че точно той ми даде картичката, с която влязохме в театъра. Арманд.

Може би дори щеше да ме стресне, ако не беше така неподвижен и с някак замечтано изражение. Изглеждаше така, сякаш стои до стената от доста време и не промени с нищо позата си, когато го погледнах и тръгнах към него. Ако не бях толкова смаян от появата му, сигурно щях да си помисля, че го предпочитам пред високия му чернокос другар. Но не мислех за това. Очите му се отместиха лениво към Клодия и я огледаха без никакво неудобство. Аз сложих ръка на рамото ѝ.