Ан Райс - Интервю с вампир

— Да не си луд? — попитах, изумен от собствения си гняв, от собственото си отчаяние. — Ето ни тук двамата, безсмъртни и вечни, ставаме нощем, за да се храним с човешка кръв. На писалището ти, до книгите, събрали знанието на вековете, седи красиво дете, което е демон също като нас. А ти ме питаш защо съм тръгнал да търся значението на свръхестественото! След като видях в какво се превърнах, имам правото да вярвам във всичко! И щом вярвам в това и докато съм така объркан, мога да приема и най-невероятната истина — че в нашето съществуване няма никакъв смисъл!

Тръгнах към вратата, далеч от изуменото му лице. Той беше вдигнал ръка пред устните си и единият му пръст беше забит в дланта.

— Недей! Върни се… — прошепна ми.

— Не, не и сега. Остави ме да си ида. Поне за малко… пусни ме… Нищо не се е променило; всичко си е същото. Дай ми време да го осмисля… просто ме пусни.

Обърнах се, преди да затворя вратата. Клодия ме гледаше и ми направи лек жест да си вървя — лек, като усмивката ѝ, в която се долавяше и малко тъга.

Исках да изляза от театъра и да бродя по улиците на Париж, да се съвзема след ужасните впечатления от тази нощ. Но докато вървях покрай стената на коридора в каменното подземие, започнах да се обърквам все повече. Може би просто не бях в състояние да се контролирам. Сега разбирах, че Лестат не биваше да умира, ако изобщо беше умрял. Като се замислих за него — а аз никога не бях спирал да мисля за него, — го видях в много по-добра светлина. И той беше изгубен като нас. Не пазеше ревниво знанието си, а просто не знаеше нищо. Нямаше нищо за научаване.

Всъщност лека-полека ми стана ясно, че съм го мразил по съвсем неоснователни причини; да, точно така беше. И все пак не го разбирах напълно. Най-сетне се озовах до мрачното стълбище, светлината от балната зала хвърляше сянката ми на грубия под. Аз притисках с ръце главата си, защото умората ме надвиваше. Умът ми казваше: Спи. Но по-мощната му повеля беше: Прогони тези мисли. Още не бях направил никакъв опит да се върна в хотел „Сен Габриел“, който ми се струваше най-сигурното място сега. Той ми предлагаше смъртната утеха на разкоша, където можех да се изтегна в кадифено кресло, да кача единия си крак на отоманката, да се взирам в огъня, който ближе мраморните плочи, и в отражението на един замислен човек във високите огледала. Избягай там, казвах си, но отново дойде онази мисъл: Бях мразил Лестат без никакво основание. Прошепнах я, опитвах се да я изтръгна от мрачния басейн на съзнанието ми. Шепотът ми прозвуча дрезгаво в каменния свод на стълбите.

Тогава чух тих глас, недоловим за смъртните:

— Как така? Защо си го мразил?

Извърнах се толкова рязко, че останах без дъх. Един вампир седеше близо до мен на стълбите, а рамото ми почти докосваше върха на ботуша му — беше събрал крака към гърдите си и ги прегръщаше с ръце. За миг реших, че очите ме лъжат. Това беше лукавият вампир, когото Арманд беше нарекъл Сантяго.

Сега не изглеждаше като преди, не беше нито дяволит, нито злонамерен, макар че само преди няколко часа беше посегнал да ме удари. Взираше се в мен над свитите си колене. Косата му беше разрошена, а устните — съвсем отпуснати.

— Това има значение само за мен — казах му аз, след като страхът ми отмина.

— Но ти каза едно име. Чух те да казваш име.

— Да, но не искам да го изричам отново — отсякох и се извърнах от него. Чак сега разбрах как ме е заблудил и защо не бях видял сянката му. Беше се свил в моята. Мисълта, че се беше прокраднал по стълбите, за да седне точно зад мен, беше доста притеснителна. Всичко в него беше притеснително и аз си припомних, че не бива да му имам доверие. Смятах, че Арманд, с хипнотичната си сила, се стреми към истината: той успяваше да извлече от мен истината без думи. А този вампир беше лъжец. Усещах силата му, жестокостта му, мощта му, която беше не по-малка от тази на Арманд.

— Дошъл си в Париж да ни търсиш, а сега седиш сам на стълбите — каза той с помирителен тон. — Защо не дойдеш горе с нас? Защо не говориш с нас за онзи, когото спомена. Аз знам кой е той, знам името му.

— Нищо не знаеш, няма откъде да знаеш. Той беше смъртен — казах аз, воден от инстинкта си. Мисълта за Лестат ме притесняваше, но мисълта, че това създание може да знае за смъртта му, направо ме плашеше.

— Значи дойде тук, за да мислиш за смъртните и тяхната съдба? — попита той, но без сарказъм.

— Дойдох, за да бъда сам. Нека това не те обижда, но е точно така — измърморих аз.