Ан Райс - Интервю с вампир

Главата ми се замая. Обикновено главоболие на смъртен. Жадувах да се махна от тези вампири и само далечната фигура на Арманд ме задържаше. Той, а не предупрежденията му. Изглеждаше дистанциран от останалите, макар че често кимаше и изричаше по някоя дума. И макар че беше част от тях, много рядко вдигаше ръка от облегалката на креслото, която имаше форма на лъвска лапа. Вълнувах се, като го гледах такъв, виждах, че никой от малката група не улавя погледа му, както го улавям аз, и никой не го задържа така, както го задържам аз. И все пак той оставаше далеч от мен, само очите му ме следяха. Предупрежденията му звънтяха в ушите ми, но аз ги пропъждах. Исках да се махна от този театър и в същия миг не помръдвах, слушах ги и всичко ми се струваше ненужно и скучно.

— Значи за вас всичко е позволено, няма никакви престъпления? — попита Клодия. Виолетовите ѝ очи бяха фиксирани в мен през огледалото, защото стоях с гръб към нея.

— Престъпления ли, това е скука! — извика Естел и посочи Арманд с белия си пръст. Той се засмя тихо от ъгъла на залата. — Скуката е смърт! — изкрещя Естел и оголи вампирските си зъби, а Арманд вдигна ленивата си ръка към челото си в театрален жест на страх.

Но Сантяго, който стоеше с ръце зад гърба, се намеси.

— Престъпления! — каза той. — Да, има едно престъпление, заради което бихме преследвали всеки вампир, за да го унищожим. И можеш ли да се досетиш кое е то? — Погледна към мен и после пак към безизразното лице на Клодия. — Би трябвало да знаете, щом сте така потайни относно вампира, който ви е създал.

— И какво е то? — попита тя, а очите ѝ леко се разшириха.

Залата постепенно притихна, всички бели лица се извърнаха към Сантяго, който се беше надвесил над Клодия. Очите му блестяха от доволство, че е попаднал в целта. После тръгна към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Можете ли да се досетите за кое престъпление става дума? Нима вашият наставник не ви е казал?

Обърна ме леко и потупа по гърдите ми в синхрон с ритъма на сърцето.

— Има едно престъпление, което се наказва със смърт. И то е, когато посегнеш на някой от твоя собствен вид!

— Ооо! — извика Клодия и започна да се смее. Тръгна през залата, лилавата ѝ рокля се въртеше, а стъпките ѝ кънтяха по пода. Хвана ме за ръката и рече: — А аз се страхувах, че голямото престъпление е да се родиш като Венера от пяната на вълните, като нас! Господар вампир! Ела, да вървим! — кимна ми и ме задърпа.

Арманд се смееше, а Сантяго беше съвсем неподвижен. Арманд стана, когато стигнахме до вратата, и каза:

— Добре дошли сте утре вечер. Както и следващата вечер.

Не можах да си поема дъх чак докато не излязохме на улицата. Още валеше и градът изглеждаше опустял, но все пак красив. Вятърът носеше парченца хартия, сияеща карета мина бавно с ритмичен тропот на копита. Небето беше бледо виолетово. Аз вървях бързо, а Клодия ситнеше до мен. Взех я на ръце, защото не можеше да смогне на ритъма ми.

— Не ги харесвам — каза ми тя гневно, когато наближихме хотел „Сен Габриел“. Дори неговото просторно, ярко осветено фоайе беше пусто в този предутринен час. Аз профучах покрай сънливите служители на рецепцията.

— Търсих ги из целия свят, а сега ги ненавиждам! — Тя хвърли пелерината си и тръгна към средата на стаята.

Дъждът обливаше френските прозорци. Аз запалих свещите една по една и вдигнах свещника, за да запаля газениците, както биха сторили Лестат или Клодия. После отидох до червеникавокафявото кадифено кресло, което си бях представял в подземието, и се отпуснах изтощен в него. За миг ми се стори, че цялата стая е в пламъци, но щом погледът ми попадна на пастелната картина с позлатена рамка, изобразяваща дървета и спокойни води, магията на вампирите най-сетне се развали. Те не можеха да ни достигнат тук, мислех си, макар че осъзнавах, че това е глупава заблуда.

— Аз съм в голяма опасност — каза Клодия, още изгаряща от гняв.

— Но как са разбрали какво сме направили? А, между другото, и двамата сме в опасност! Нима си мислиш, че не съзнавам вината си! Дори и да не бях замесен… — Посегнах към нея и я придърпах към себе си, но тя ме погледна така яростно, че отпуснах ръце. — Нима мислиш, че бих те изоставил?

Тя се усмихваше. За миг не повярвах на очите си.

— Не, не би ме изоставил, Луи. Не би го направил. Опасността ни свързва…

— Любовта ни свързва — казах аз тихо.

— Любов? Какво имаш предвид под любов? — И сякаш видяла болката на лицето ми, тя се приближи и притисна длани към бузите ми. Беше студена, не се беше наситила с кръв, беше опитала от смъртното момче, но не се беше наситила.