Ан Райс - Интервю с вампир

— Ти приемаш обичта ми за даденост — казах ѝ аз. — Ние сме свързани и… — Още докато изричах тези думи, почувствах как увереността ми отслабва. Изпитах същото мъчително чувство, както предишната нощ, когато тя говореше за страстта на смъртните. Извърнах се от нея.

— Ти би ме изоставил заради Арманд, ако той пожелае това…

— Никога… — отвърнах.

— Ще ме изоставиш, защото той те иска и ти го искаш. Той те чака…

— Никога… — Станах и тръгнах към сандъка. Вратите бяха заключени, но те нямаше да спрат онези вампири. Единственият начин да се предпазим от тях беше да се събудим възможно най-рано. Обърнах се към нея и ѝ казах да легне до мен. Исках да заровя лице в косата ѝ и да я помоля да ми прости. Защото всъщност беше права — още я обичах, обичах я както преди. Когато я придърпах към себе си, тя каза:

— Знаеш ли какво ми казваше той без думи; знаеш ли какво ме омагьосваше така, че не можех да отделя очи от него, защо ме привличаше, сякаш теглеше с връв сърцето ми?

— Значи и ти си се чувствала така… — прошепнах.

— Той ме лиши от сили! — каза тя и аз си спомних как стоеше до книгите на бюрото с отпуснато вратле и ръце.

— Какво говориш? Че ти е говорил без…

— Без думи! — повтори тя. Газениците вече догаряха и пламъците на свещите се бяха издължили. Дъждът барабанеше по капаците. — Знаеш ли какво ми каза… че трябва да умра! — прошепна тя. — Че трябва да те оставя на мира.

Поклатих глава и все пак чудовищното ми сърце се сви от вълнение. Тя говореше истината, така както я чувстваше. Очите ѝ изглеждаха някак стъклени и сребристи.

— Той извлече живота от мен — каза тя, а красивите ѝ устни потрепериха. Не можех да понеса това. Прегърнах я силно, но в очите ѝ още имаше сълзи. — Той извлича живота от момчето, което е негов роб, и от мен, защото иска да ме направи своя робиня. Той те обича. Той те обича. Той ще те получи и няма да позволи да застана на пътя му.

— Просто не си го разбрала! — възпротивих се аз и я целунах. Исках да я обсипя с целувки, по бузите, по устните.

— Не, много добре го разбрах — прошепна тя, докато я целувах. — Ти не го разбираш. Любовта те е заслепила, заслепява те възхищението към него, властта му. Ако знаеш как се опива от смъртта, би го намразил повече, отколкото мразеше Лестат. Луи, не бива да се връщаш при него. Казвам ти, аз съм в опасност!

Рано на следващата вечер аз я изоставих, защото бях убеден, че мога да имам доверие на Арманд, за разлика от останалите вампири. Тя се раздели с мен неохотно и аз се почувствах дълбоко натъжен от изражението в очите ѝ. Всяка слабост ѝ беше чужда и все пак в погледа ѝ видях страх и чувство за поражение. Забързах към театъра и изчаках отвън да се разотидат и последните посетители. Портиерите започнаха да затварят вратите.

Не знам за какъв ме мислеха. Сигурно за актьор като останалите, който не е свалил сценичния си грим? Нямаше значение. Важно беше само да ме пуснат вътре и аз минах покрай тях и покрай неколцина от вампирите в балната зала и най-сетне стигнах до отворената врата на Арманд. Той ме видя веднага, със сигурност беше чул стъпките ми. Приветства ме и ме покани да седна. С него беше смъртното момче, което вечеряше на писалището месо и риба в сребърна чиния, до която имаше и гарафа с бяло вино. Беше още трескаво и слабо заради случилото се предната нощ, но кожата му имаше цвят, а топлината и ароматът му ме измъчваха неимоверно. Арманд се настани до огъня, в коженото кресло срещу мен, и се обърна към момчето със скръстени на облегалката ръце. Момчето напълни чашата си и я вдигна за наздравица:

— За господаря ми — каза то и ме стрелна с развеселен поглед. Но тостът беше всъщност за Арманд.

— За твоя роб — прошепна страстно Арманд и загледа как то отпива на големи глътки. Поглъщаше с поглед влажните устни и движещата се плът на шията. Момчето забоде парченце бяло месо и преди да го лапне, вдигна вилицата за поздрав. Ядеше бавно, без да отделя очи от Арманд. Имах чувството, че вампирът се гощава заедно с него, отпивайки от живота, от който вече не можеше да опита иначе, освен с поглед. Но колкото и увлечен да изглеждаше от това, той не се измъчваше; не се измъчваше като мен преди години, когато стоях под прозореца на Бабет и копнеех за човешкия ѝ живот.

Момчето се нахрани, коленичи и прегърна Арманд през врата, сякаш се наслаждаваше на ледената му плът. Спомних си първата нощ, когато Лестат дойде при мен — как ме прогаряха очите му, как сияеше бялото му лице. Вероятно сега аз изглеждам такъв в твоите очи.