Ан Райс - Интервю с вампир

Изведнъж ми се стори, че се пробуждам. Видях парижката улица, обливана от дъжда, високите тесни сгради от двете ми страни, видях и че вратата зад гърба ми се слива със стената и Арманд вече не е до мен.

Въпреки че Клодия ме чакаше, въпреки че я видях до прозореца ни в хотела, осветена от газените лампи — мъничка фигура сред восъчните листенца на цветята, — аз се отдалечих от булеварда и се потопих в тъмните улички, както често правех в Ню Орлиънс.

Не че не я обичах вече, но осъзнавах, че страстта ми към нея е така огромна, както и страстта ми към Арманд. Затова се опитвах да избягам и от двамата, оставих жаждата за убийство в мен да нарасне, като жадувана треска, за да замъгли съзнанието ми и да притъпи болката.

Един мъж вървеше към мен сред мъглата, спуснала се след дъжда. Струваше ми се, че броди из някакъв неестествен пейзаж, защото нощта беше много мрачна и нереална. Хълмът, на който стоях, можеше да бъде всеки хълм по света, а меките светлини на Париж се бяха превърнали в безформени искрици в мъглата. Мъжът беше пиян и вървеше право към смъртта си — пулсиращите му пръсти посегнаха право към лицето ми.

Но аз още не се бях отдал сляпо на жаждата и отчаянието. Трябваше да му кажа да се маха, дори устните ми оформиха заръката на Арманд: „Внимавай!“. И все пак той плъзна дръзко ръка около кръста ми и ме погледна с обожание. Искаше да ме нарисува, казваше, че щял да ме заведе на топло и приятно място. Боите, с които беше изцапана ризата му, миришеха приятно. Последвах го през Монмартър и му прошепнах:

— Ти не си мъртъв, нали?

Той ме превеждаше през някаква избуяла градина, между влажни треви, и ми отвърна, смеейки се:

— Жив съм, жив съм. — Докосна бузата ми и ме погали, като накрая извъртя леко брадичката ми, за да ме насочи към ниската врата.

Газените лампи вътре осветиха ярко зачервеното му лице, наистина беше много топло.

Видях огромните му блещукащи очи и малките червени венички по бялото. Топлата му ръка разгаряше глада ми, докато той ме водеше към едно кресло. В следващия миг се оказах заобиколен от пламтящи лица, които се издигаха над дима на лампите и потрепваха от жегата на огнището. Под скосения покрив имаше цял пъстър свят от платна — искряща, пулсираща красота.

— Седни, седни… — прикани ме мъжът, трескавите му ръце ме бутнаха в гърдите, а после потупаха дланите ми. Гладът ми се надигаше на вълни.

Той застана далеч от мен, с напрегнат поглед и палитра в едната си ръка. Ръката, която рисуваше, беше скрита зад огромно платно. Аз седях безпомощен, без да мисля за нищо, плаващ сред картините му, погълнат от възхитата в очите му. Потъвах в тях, докато очите на Арманд изчезнаха от ума ми и вече не чувах тичащите стъпки на Клодия по каменния коридор, далеч, далеч от мен.

— Ти си жив… — прошепнах аз.

— Кости — произнесе той. — Кости.

И аз видях купчини кости, изровени от плитките гробове в Ню Орлиънс, за да може друг да легне в тясната дупка. Очите ми се затвориха, гладът ми прерастваше в агония, сърцето ми крещеше за живо сърце. Усетих, че той тръгва напред и слага ръце на лицето ми — фатална стъпка, фатално движение. От устните ми излетя въздишка.

— Спасявай се — прошепнах му. — Внимавай!

И тогава нещо се случи с лъчистото му влажно лице, сякаш някой пресуши спуканите кръвоносни съдове по крехката му кожа. Той отстъпи от мен, четката падна от ръката му. Аз станах, прехапал устни, очите ми поглъщаха багрите на лицето му, ушите ми се опиваха от задавения му вик, ръцете ми обгърнаха тази силна, съпротивляваща се плът. Притеглих го към себе си и разкъсах плътта, засмуках кръвта, която ѝ даваше живот.

— Умри — прошепнах му, когато той се отпусна в ръцете ми и главата му клюмна на палтото ми. — Умри! — Опита се да ме погледне, а аз започнах да пия отново. Той се замята, докато не се изплъзна безчувствен и скован на пода, на крачка от смъртта. Очите му не се затвориха.

Застанах пред платната му — прималял и спокоен. Взирах се в него, в мътните му избледняващи очи, в моите руменеещи ръце, в моята затопляща се кожа.

— Отново съм смъртен — прошепнах му. — Жив съм. Живея с твоята кръв.

Той затвори очи, а аз отстъпих към стената и се озовах пред собственото си лице.

Беше успял да направи само скица, дръзки черни линии, които съвършено формираха лицето и раменете ми. Цветовете бяха само загатнати: зеленото на очите ми, бялото на бузите. Обзе ме ужас, когато видях изражението! Той го беше уловил перфектно и в него нямаше нищо ужасяващо. Зелените очи се взираха в мен от платното с невинност и някакво вяло удивление пред завладяващия копнеж, който той не бе успял да разбере. Това беше Луи отпреди сто години, Луи, който слуша поученията на свещеника с разтворени устни, с леко разрошена коса, със свита в скута ръка. Това беше смъртният Луи. Мисля, че започнах да се смея, закрих лицето си с ръце и се смях така, че сълзи избиха в очите ми. Свалих длани и видях, че са мокри от сълзите, смесени с кръвта на смъртен. В мен се беше събудило чудовището, което беше убило и щеше да убие отново, чудовище, което грабна картината, за да избяга с нея от малката къща.