Ан Райс - Интервю с вампир

В този миг мъжът се надигна с животински стон и се вкопчи в ботуша ми. Ръцете му се плъзнаха по кожата. С изумителна дързост той посегна към картината и я грабна с побеляващите си ръце.

— Върни я! — изрева. — Върни ми я!

Аз се взирах в него и в собствените си ръце, които държаха онова, което той така отчаяно искаше да си върне, сякаш щеше да го отнесе със себе си в ада или в рая. Аз бях същество, което неговата кръв не можеше да превърне в човек, а той беше човек, когото моето зло не можеше да победи. И тогава, обезумял, аз изтръгнах картината от ръцете му, вдигнах го и разкъсах гърлото му от гняв.

Щом влязох в апартамента ни в хотел „Сен Габриел“, аз поставих картината над камината и много дълго я съзерцавах. Клодия беше някъде из стаите, но чувствах и още нечие присъствие — сякаш на някой от балконите над нас стоеше мъж или жена, чиято уникална миризма долавях. Не знам защо взех картината, защо се бих за нея така, че сега се срамувах от тази си постъпка, повече отколкото от самото убийство. Защо я бях сложил върху мраморната поставка над камината, защо свеждах глава, защо трепереха ръцете ми. Извърнах се бавно, исках да огледам познатите форми в стаята, да видя цветята, кадифето, свещите в техните поставки. Да бъда смъртен, нормален и в безопасност. Тогава като през мъгла видях една жена.

Седеше спокойно до разкошната маса, пред която Клодия обикновено се решеше. Беше напълно неподвижна и не изглеждаше изплашена. Зелените ѝ ръкави и полата от тафта се отразяваха в наклонените огледала, сякаш пред мен стояха стотици жени. Тъмната ѝ коса беше разделена в средата и изпъната зад ушите, но около бледото ѝ лице висяха десетина букли. Виолетовите ѝ очи бяха напълно спокойни, а детската ѝ устичка изглеждаше много мека и съвършено оформена. Тази уста ми се усмихна и заговори, докато очите пламтяха:

— Да, той е точно какъвто ми го описа. Вече го обичам. Точно такъв е.

Тя стана, повдигна леко бухналата си рокля и трите малки огледала опустяха.

Аз бях объркан и онемял от изненада. Обърнах се към Клодия, която стоеше до огромното легло. Малкото ѝ личице изглеждаше съвсем спокойно, макар че юмрукът ѝ стискаше копринената завеса.

— Мадлен — каза тя тихо, — Луи е срамежлив.

И загледа хладно как жената се усмихна, приближи се към мен и дръпна дантелената яка на врата си, за да ми покаже двете малки червени дупчици. Усмивката ѝ помръкна и изведнъж стана мрачна и чувствена, очите ѝ се присвиха и тя прошепна с въздишка:

— Пий.

Аз се извърнах към нея и вдигнах юмрук в безсилието си да намеря думи. Клодия обаче го хвана и се вгледа в мен неумолимо.

— Направи го, Луи, защото аз не мога.

Гласът ѝ беше болезнено спокоен, под твърдия и премерен тон се криеше огромна емоция.

— Нямам достатъчно сила! Видял си как става. Направи го!

Аз се откъснах от нея и притиснах с ръка юмрука си, сякаш го беше прегорила. Знаех, че ще е най-добре да се махна от стаята, но чувствах силата на Клодия, силата на волята ѝ и огъня в очите на смъртната жена. Клодия ме задържа не с молби, които биха разрушили властта ѝ, като събудят съжалението ми. Тя ме задържа с емоцията, която надделяваше над хлада в очите ѝ, и с начина, по който се извърна от мен, сякаш признаваше поражението си. Седна на леглото, сведе глава, устните ѝ се движеха трескаво, очите ѝ обхождаха стените. Исках да я докосна, да ѝ кажа, че иска невъзможното. Исках да потуша огъня, който я изгаряше отвътре.

Смъртната жена се настани в едно от кадифените кресла до огъня сред шумолящата си рокля от тафта, която сякаш беше част от нейната мистерия, от безстрастните ѝ очи, от трескавото ѝ лице. Обърнах се към нея, примамен от детската ѝ нацупена уста. Вампирската целувка не беше оставила по нея видима следа, освен раните на шията. Кожата ѝ си беше все така розова.

— Какви ти се струваме? — попитах я аз, защото видях, че гледа към Клодия. Беше възхитена от тази малка красавица, сплела ръчички с чисто женска страст.

Откъсна поглед от Клодия и ме погледна.

— Попитах те какви ти се струваме? Мислиш ли, че сме красиви, магически, харесва ли ти бялата ни кожа, свирепите ни очи? Много добре си спомням как изглежда вампирът в очите на смъртен, колко прелъстителна е красотата му! Казваш ми да пия, но нямаш и най-малка представа какво искаш от мен!

Клодия стана от леглото, приближи се и прошепна:

— Как смееш! Как смееш да решаваш вместо нас! Да знаеш само как те мразя! Мразя те толкова силно, че изгарям отвътре! — Малкото ѝ телце трепереше, а ръцете ѝ сновяха по плисираното горнище на жълтата ѝ рокля. — Не се извръщай от мен! Това ми омръзна до смърт, омръзна ми вечното ти страдание. Нищо не разбираш. Твоята злина е, че не можеш да бъдеш зъл, и аз трябва да страдам заради това. Но край, няма да страдам повече! — Заби пръсти в китката ми. Аз се извих и отстъпих от нея, ужасен от омразата и гнева, надигащи се в нея като пробуден звяр, който ме гледаше през очите ѝ.