Ан Райс - Интервю с вампир

Аз отново седнах на пода и се облегнах на матрака на леглото. Клодия говореше нещо тихо, казваше на Мадлен да бъде търпелива, да не мърда. После чух стъпки по килима, затръшна се врата и отдели Мадлен от нас и от омразата ни, която се надигаше като отровни изпарения.

Вдигнах поглед и видях Клодия да седи като в транс, потънала в мисли, омразата и горчилката бяха изчезнали от лицето ѝ, изражението ѝ бе безизразно също като на куклата.

— Всичко, което каза, е вярно — заговорих аз. — Заслужавам омразата ти. Заслужавам я още в мига, в който Лестат те сложи в ръцете ми.

Тя сякаш не ме забелязваше, очите ѝ излъчваха мека светлина. Красотата ѝ прогаряше душата ми и аз не можах да ѝ устоя, когато тя ми каза:

— Ти си могъл да ме убиеш тогава. Могъл си. Въпреки Лестат. — Очите ѝ се спряха спокойно на мен. — Искаш ли да го направиш сега?

— Какво? — Придърпах я близо до себе си, стоплен от тихия ѝ глас. — Полудя ли, че ми говориш така? Дали искам да го направя сега!

— Аз искам — каза тя. — Наведи се над мен, както тогава, и изпий кръвта ми до капка. Имаш нужната сила, накарай сърцето ми да спре. Аз съм малка, можеш да надделееш. Няма да ти противостоя, аз съм нещо крехко, което ще смачкаш като цвете.

— Защо говориш така? По-добре забий нож в мен и го завърти.

— Би ли умрял с мен? — попита тя с лукава и саркастична усмивка. — Наистина ли би умрял с мен? Не разбираш ли какво се случва? Той ме убива, онзи вампир, който те превърна в свой роб, няма да споделя любовта ти с мен, нито капчица от нея. Виждам мощта му в очите ти. Виждам нещастието ти, любовта ти към него. Обърни се, гледай ме с тези любящи, копнеещи за него очи, и ме изслушай.

— Не, не искам… няма да те изоставя. Ние сме неразделни… нима не разбираш? Но не мога да ти дам онази жена.

— Но аз се боря за живота си! Тя ще се грижи за мен, ще продължи играта, нужна за оцеляването ми! И тогава ще можеш да идеш при него. Аз само се боря за живота си!

Изблъсках я назад и отвърнах:

— Не, не, това е лудост, това е отвратително. Ти си тази, която не иска да ме дели с него, ти искаш всяка капка от моята любов. И не само моята, а и нейната. Той е по-силен от теб, не ти обръща внимание, затова искаш смъртта му, както уби и Лестат. Но аз няма да стана съучастник в това убийство, няма! Няма да я направя една от нас, няма да нося вината за хилядите смъртни, които ще умрат в ръцете ѝ. Не, ти нямаш вече власт над мен!

Само да можеше да ме разбере!

И за миг не бях повярвал напълно в думите ѝ, че Арманд желае смъртта ѝ — той беше далеч от подобни егоистични страсти. Сега обаче не ме вълнуваше това, сега се случваше нещо много по-ужасно, нещо, което едва започвах да разбирам. Гневът ми не можеше да му противостои, усилията ми да се възпротивя на намеренията ѝ бяха напразни. Тя ме мразеше, ненавиждаше ме, както сама беше признала, и сърцето ми се сви, защото като ме лиши от обичта, която бе поддържала живота ми, тя ми нанесе смъртен удар. Ножът беше забит. Аз умирах пред очите ѝ, умирах за тази любов, както първата нощ, когато Лестат я подаде в ръцете ми и изрече името ми, а тя ме погледна. Умирах за любовта, която ме бе сгрявала, която бе пропъждала ненавистта ми към самия себе си, която ми позволяваше да съществувам. Лестат бе искал точно това, но с плана му вече беше свършено.

Аз крачех напред-назад из стаята, отварях и затварях безпомощно ръце. Чувствах не само омразата на Клодия, чувствах и болката ѝ. Тя ми беше показала болката си! Ние я бяхме запратили в безсмъртието с това безпомощно тяло. Запуших ушите си, сякаш отново беше изрекла тези думи, и сълзите ми рукнаха. През всичките тези години бях разчитал изцяло на нейната жестокост, на пълната ѝ неспособност да изпита болка! А сега ми беше показала огромната си болка. О, как ли би ни се присмял Лестат. Затова го беше убила, защото би ѝ се присмял. А за да съсипе мен, бе нужно само да ми покаже болката си. Детето, което бях превърнал във вампир, страдаше. Агонията ѝ беше моя агония.

В другата стая имаше ковчег, приготвен за Мадлен, и Клодия излезе, за да ме остави сам с неизбежното. Зарадвах се на тишината. До зазоряване имаше само няколко часа и аз застанах пред отворения прозорец, за да погледам ситния дъждец. Той блещукаше по листата на папратите, по сладките бели цветя и после се спускаше по стъблата им. На малкия балкон имаше истински цветен килим, дъждът потропваше меко по листенцата. Почувствах се много слаб и много самотен. Случилото се тази нощ не можеше да бъде поправено, както онова, което бях сторил на Клодия.