Ан Райс - Интервю с вампир

— Вие ме откъснахте от света на живите като две ужасни чудовища от кошмарна приказка. Вие, слепите ми родители! Бащи! — Тя направо излая думата. — Нека сълзи избиват в очите ти. Нямаш достатъчно сълзи, за да оплачеш онова, което сторихте с мен. Още само шест, седем или осем години като смъртна… и щях да имам тази форма! — Тя посочи Мадлен, която беше вдигнала ръце към лицето си, а очите ѝ гледаха като през мъгла. Изрече със стон името на Клодия, но тя не я чу. — Да, тази форма, и тогава щях да знам какво е да съм твоя спътница. Чудовища! Как можахте да ме запратите в безсмъртието с това жалко, безпомощно тяло! — Сълзи светеха в очите ѝ. Замълча, а думите ѝ затихнаха, сякаш се утаиха в гърдите ѝ. — Сега ти ще ми я дадеш — каза тя и тръсна глава така, че къдриците ѝ потрепнаха. — Ще ми я дадеш. Ще го направиш, или ще довършиш започнатото онази нощ в Ню Орлиънс. Няма да живея повече с тази омраза, няма да живея с този гняв! Не мога. Няма да го понеса! — Тя тръсна глава и запуши уши, сякаш да се предпази от собствените си думи. Дишаше бързо и накъсано, сълзите вече се стичаха по бузите ѝ.

Коленичих до нея и протегнах ръце да я прегърна. И все пак не посмях да я докосна, не посмях дори да изрека името ѝ, защото се страхувах, че непоносимата болка ще се излее в чудовищен вик още с първата сричка.

Клодия поклати глава, избърса сълзите от бузите си и стисна зъби.

— Още те обичам и това е най-мъчителното. Никога не съм обичала Лестат. Но теб! Силата на омразата ми е равна на силата на обичта ми. Те са едно! Сега разбираш ли колко много те мразя! — Взря се в мен през червените сълзи, избили в очите ѝ.

— Да — прошепнах и сведох глава. Тя се отдалечи от мен и отиде при Мадлен, която я прегърна отчаяно, сякаш можеше да я защити от мен — но всъщност иронията се криеше в това, че Клодия трябваше да бъде защитена от самата себе си. Мадлен ѝ прошепна:

— Не плачи, не плачи! — И започна да гали лицето и косата ѝ така ожесточено, че би наранила човешко дете.

Клодия се отпусна на гърдите ѝ, затвори очи и лицето ѝ се отпусна, сякаш цялата ѝ страст се оттече от нея. Плъзна ръка по врата на Мадлен и главата ѝ клюмна върху роклята от тафта и дантела. Остана неподвижна, сълзите се стичаха по бузите ѝ, сякаш този изблик я беше изтощил и отчаял до крайност, сякаш стаята около нея и аз самият вече не съществувахме.

Двете стояха така, смъртната жена плачеше инстинктивно и прегръщаше онова, което не би могла да разбере — бялото, яростно и неестествено дете, което се заблуждаваше, че обича. Ако не съжалявах тази луда и безразсъдна жена, която си играеше с огъня, ако не я съжалявах, сякаш бях още смъртен, щях да изтръгна малкия демон от ръцете ѝ, щях да го притисна силно и да опровергая всичко, което ми беше наговорила. Но още стоях на колене. Любовта ѝ е равна на омразата. С тази мисъл се отпуснах назад и се облегнах на леглото.

Клодия се беше успокоила и седеше като статуя в скута на Мадлен. Влажните ѝ очи бяха приковани в мен, без да обръщат внимание на меката коса на жената, която докосваше раменете ѝ, и ласките на нежната ѝ ръка. Аз седях свлечен до колоната на леглото и се взирах във вампирските очи на Клодия, неспособен и нежелаещ да заговоря в своя защита. Мадлен ѝ шепнеше нещо, а сълзите ѝ капеха по роклята на детето вампир. Накрая Клодия стана и ѝ каза внимателно:

— Остави ни.

— Не — възпротиви се жената и се опита да я задържи. После затвори очи и цялата потрепери от раздразнение. Клодия обаче я хвана за ръка и тя стана от креслото. Беше вече отстъпчива, стъписана, пребледняла, роклята от зелена тафта се развяваше до малката жълта копринена роба.

Спряха под свода на салона и Мадлен се сепна объркана, ръката, с която притискаше шията си, трептеше като крило, а после застина. Тя се озърна, подобно на безпомощната жертва на сцената на „Театъра на вампирите“, която не знаеше къде се намира. Клодия излезе и след малко изникна от сенките с голяма кукла в ръце. Аз се надигнах на колене, за да я разгледам. Да, беше кукла с черна коса и зелени очи, цялата в дантела и панделки, със сладко личице и широко отворени очи. Порцелановите ѝ крачета изтракаха, когато Клодия я сложи в ръцете на Мадлен. Очите на жената станаха някак сурови, а устните ѝ се отдръпнаха назад в грозна гримаса, когато погали косата на куклата. Смееше се тихо и гърлено.

— Легни — каза ѝ Клодия и те сякаш потънаха във възглавниците на дивана, зелената тафта прошумоля и се отдръпна, когато Клодия легна до жената и обгърна врата ѝ. Видях как куклата се плъзга и пада на пода, ръката на Мадлен посегна за нея и остана да виси. Главата ѝ се отпусна назад, а очите се затвориха плътно. Къдриците на Клодия галеха лицето ѝ.