Ан Райс - Интервю с вампир

И все пак с удивление установих, че не изпитвам съжаление. Може би самата нощ, беззвездното небе, замръзналите в дъжда светлини на фенерите ми вдъхваха странна утеха, каквато не бях търсил и дори не знаех как да приема. Сам съм, мислех си. Съвсем сам. И това ми се стори прекрасно, приятно, неизбежно. Представих си какво би било, ако бях сам от самото начало. Ако след придобиването на вампирската сила бях напуснал Лестат, ако се бях откъснал от него и от всеки друг. Струваше ми се, че нощта ми говори: „Ти си нощта и само нощта те разбира и те прегръща в обятията си.“ Сам в сенките. Без кошмари. Неизразим покой.

И все пак усетих края на този покой така осезаемо, както и краткото си потапяне в него. Разнесе се като тъмни облаци. Огромната болка от загубата на Клодия ме притисна отново, сякаш се материализира от ъглите на тази претрупана и странно чужда стая. Но нещо ме зовеше навън, въпреки че нощта сякаш се стапяше в яростния вятър. Чувствах как нещо вика, някаква непозната, неодушевена сила. А нещо в мен откликна на този зов, и то не неохотно, а със загадъчна, смразяваща сила.

Тръгнах бавно през стаите, като леко разтварях вратите, докато не видях в слабата светлина на газените лампи, че жената спи на дивана, а куклата лежи на гърдите ѝ. Малко преди да коленича до нея, видях, че очите ѝ се отварят. Усещах и други очи, които се взираха в мен от мрака, и притихналото малко вампирско лице.

— Ще се грижиш ли за нея, Мадлен? — Тя стисна куклата и обърна лицето ѝ към гърдите си. Аз също посегнах към нея, не знам защо.

— Да! — отговори жената и повтори това отчаяно.

— За това ли я мислиш, за кукла? — попитах и докоснах главата на куклата, но тя я издърпа от мен и стисна зъби.

— Дете, което не може да умре! Ето какво е тя — каза жената, сякаш произнасяше проклятие.

— Ооо… — прошепнах аз.

— Вече приключих с куклите — каза Мадлен и захвърли куклата на възглавниците. Посегна към гърдите си, за да ми покаже нещо. Знаех какво е, бях го забелязал вече. Медальон със златна игла. Ще ми се да можех да ти опиша страстта, която бе поразила чертите ѝ, колко разкривена беше меката ѝ детска уста.

— А не е ли дете, което вече е умряло? — попитах аз, без да откъсвам очи от нея. Представих си магазин за кукли, кукли с еднакви лица. Тя тръсна глава, ръката ѝ стискаше така силно медальона, че иглата разкъса тафтата. Вече изгаряше от страх, беше изпаднала в паника. Дланта ѝ кървеше, разранена от счупената игла. Взех медальона от пръстите ѝ.

— Дъщеря ми — прошепна тя с треперещи устни.

На белия порцелан бе нарисувано кукленско лице, лицето на Клодия, детско лице, сладко, невинно. Дете с черна коса, като на куклата. Ужасена, майката се взираше в мрака пред себе си.

— Мъка… — казах аз тихо.

— Стига толкова мъка — прошепна тя и очите ѝ се присвиха, когато ме погледна. — Ако знаеш само как копнея да имам твоята сила, готова съм за нея, жадувам я. — Извърна се към мен и си пое така дълбоко дъх, че гърдите ѝ сякаш се издуха под роклята.

Изведнъж лицето ѝ се разкриви от безсилие. Тя се извърна от мен и поклати глава.

— Само ако беше човек; само ако беше смъртен човек! — продума тя гневно. — Тогава щях да ти покажа и моята сила… — Усмихна се злобно. — Бих те накарала да ме желаеш, да копнееш за мен! Но ти не си човек! — Ъгълчетата на устата ѝ увиснаха. — Какво мога да ти дам! Какво да ти предложа, за да ми дадеш онова, което искам! — Тя вдигна ръка към гърдите си и започна да ги гали, както би направил мъж.

Това беше странен момент, защото се изненадах от чувствата, които думите ѝ събудиха в мен. Тънката ѝ талия беше прелъстителна, като заоблените ѝ гърди и деликатните нацупени устни. Тя дори не подозираше доколко жив е в мен смъртният мъж, не знаеше как ме измъчва изпитата тази нощ кръв. Желаех я повече, отколкото предполагаше, защото тя не разбираше какво представлява убийството. Мъжката гордост в мен искаше да ѝ го докажа, да я унижа заради думите ѝ, заради евтината суета на провокацията ѝ и очите, които се извръщаха от мен с отвращение. Но това беше лудост. Това не бяха причини да дариш някого с безсмъртен живот.

Зададох ѝ жесток въпрос:

— Обичаше ли това дете?

Никога няма да забравя лицето ѝ, яростта ѝ, крайната ѝ омраза.

— Да — изсъска тя. — Как смееш!

Посегна да вземе медальона си, но виждах, че изгаря от вина, не от любов. Целият магазин с кукли, който Клодия ми беше описала, бе продукт на вина, рафтове с копия на мъртвото дете. Но тази вина я беше довела до смъртта. В нея имаше нещо така непреклонно и мощно, каквото бе и злото в мен. Мадлен протегна ръка и докосна жилетката ми, отвори пръсти и притисна гърдите ми. Коленичих и я привлякох към себе си, косата ѝ погали лицето ми.