Ан Райс - Интервю с вампир

— Но, Луи, ако тя умре… — извика Клодия.

— Не. — Коленичих пред нея, беше ужасена. — Кръвта е силна и ще ѝ помогне да живее. Но ще е много изплашена, много. — Стиснах нежно, но здраво ръката ѝ и я целунах по бузата. Тя ме погледна със смесица от учудване и страх. Продължи да ме гледа така, когато тръгнах към Мадлен. Тя се въртеше с разперени ръце и аз я хванах и я прегърнах. Очите ѝ вече горяха с неестествена светлина, а през сълзите в тях искреше виолетова ярост.

— Това е твоята човешка смърт — казах ѝ нежно. — Виждаш ли, небето изсветлява? Сега няма да се отделяш от мен, ще легнем заедно. Аз ще заспя много дълбоко и няма да мога да те утешавам. Ти ще лежиш до мен и ще се бориш със смъртта. Но не бива да се отделяш от мен, чу ли? Ще се притискаш към мен, а аз ще държа ръцете ти, докато съм в състояние да усещам нещо.

Тя потъна в погледа ми и аз усетих чудото, което я завладява. В сиянието на очите ми виждаше цялото богатство от цветове. Поведох я внимателно към ковчега, като ѝ повтарях да не се страхува.

— Когато се събудиш, ще си вече безсмъртна. Недостижима за смъртта. Ела, легни. Усетих страха ѝ, когато видя тесния ковчег, покрит със сатен. Кожата ѝ вече започваше да сияе, да придобива блясъка, който излъчвахме ние с Клодия. Знаех, че няма да се реши, докато не легна с нея.

Прегърнах я и погледнах към Клодия, която стоеше в другия край на стаята, до ковчега, и ме гледаше. Изглеждаше спокойна, но някак мрачна, обзета от неясно съмнение, от хладно недоверие. Положих Мадлен до ковчега ѝ и отидох при Клодия. Коленичих до нея и я хванах за ръцете.

— Не ме ли познаваш? — попитах. — Не знаеш ли кой съм?

Тя ме погледна и отвърна:

— Не.

Усмихнах се и кимнах.

— Не се сърди за миналото — казах. — Вече сме квит.

Тя обърна глава встрани и ме изгледа внимателно, после се усмихна сякаш въпреки волята си, и кимна.

Аз продължих спокойно:

— Не тази жена умря тук тази нощ. Тя ще умира още много нощи, може би години. Тази нощ умря и последната следа от човешкото в мен.

Лицето на Клодия притъмня, сякаш над него падна воал. Устните ѝ се разтвориха, но тя само си пое дъх.

След малко каза:

— Тогава си прав. Вече сме квит.

— Искам да изгоря магазина за кукли! — изрече Мадлен. Хвърляше в огъня дрехите на мъртвата си дъщеря, бяла дантела, бежови рокли, малки обувчици и бонета, които миришеха на камфор. — Вече няма нужда от това. — Тя се изправи и се вгледа в огъня. После се обърна триумфално към Клодия, а в очите ѝ се четеше яростна преданост.

Но не ѝ вярвах. Не ѝ вярвах дори след като нощ след нощ трябваше да я откъсвам от жертвите ѝ, чиято кръв бе изпила до капка. Въпреки че се насищаше, тя вдигаше жертвите си и разкъсваше гърлата им с белите си пръсти, за да ги пресуши до последно. Но аз знаех, че тази лудост ще спре, тя ще се събуди и сияещата ѝ кожа и разкошният апартамент в хотела ще ѝ се сторят кошмарни, ще иска да бъде свободна. Тя още не разбираше, че това не е някакъв експеримент. Още оглеждаше острите си зъби в наклонените огледала, още се поддаваше на лудостта си.

Но се оказа, че лудостта ѝ е голяма и тя не иска да се събуди от съня. Не искаше да се върне към реалността, искаше да захранва с нея собствената си фантазия. Сякаш някакъв демон захранваше паяжината ѝ с нишки, за да създаде своя собствена вселена. Вече започвах да разбирам огромната ѝ жажда, магията ѝ.

Тя беше изкусна в правенето на кукли, заедно със стария си любовник беше измайсторила подобия на мъртвото си дете и ги бе наредила по рафтовете в магазина, който скоро щяхме да посетим. А към това майсторство се добавяха и вампирските умения и неистовост. Една нощ, след като едва я откъснах от жертвите ѝ, тя взе длето и нож и направи прекрасен люлеещ се стол за Клодия, за да може да седи в него пред огъня като истинска дама. През следващите нощи измайстори и масичка със същия размер, донесе от магазина си малка газена лампа, порцеланова чашка и чинийка. А от чантата на една жена пък бе взела малък, подвързан с кожа бележник, който изглеждаше като голям том в ръцете на Клодия. Светът сякаш се смаляваше и изчезваше напълно, щом пристъпиш в малкия будоар на Клодия — вътре имаше легло, чиито колони стигаха едва до гърдите ми, малки огледала, отразяващи само краката ми, картини, окачени на нивото на очите на Клодия, и накрая, на малката ѝ тоалетка, лежаха черни вечерни ръкавици с малки пръстчета, кадифена вечерна рокля с изрязан гръб и диадема като от детски маскен бал. Клодия приличаше на приказна кралица с голи бели рамене, докато бродеше облечена с елегантна рокля из миниатюрния си свят. Аз я гледах от прага като омагьосан, или пък лягах на килима и подпрян на лакът, се взирах в очите на любимата си, чийто поглед мистериозно беше омекнал благодарение на това съвършено светилище. Колко красива беше в черна дантела, русокоса красавица с лице на кукла и влажни очи, които ме гледат толкова сериозно и така дълго, че със сигурност вече не ме виждаха. Те виждаха нещо друго, не мен, не тромавата вселена, която ме заобикаляше, вселена, обезсилена вече, забравена от онази, която беше страдала в нея. Но тя вече не страдаше, докато слушаше музикалната си кутия или отпускаше ръка над часовника играчка. Минутите отлитаха бързо, като златен пясък. Имах чувството, че полудявам.