Ан Райс - Интервю с вампир

— Чувам хората в къщата — казах аз.

Топлината беше приятна. Усещах как изсъхват кожените ми ботуши, как се сгряват пръстите ми.

— Да, значи знаеш, че и аз ги чувам — каза той тихо, и макар че го изрече без никакъв укор, веднага се усетих, че съм казал глупост.

— А ако дойдат тук? — настоях, без да откъсвам очи от него.

— Не можеш ли да заключиш от поведението ми, че няма да дойдат? — попита той. — Можем да стоим тук цялата нощ, без да говорим за тях. Искам да знаеш, че ако говорим за тях, то ще е по твое желание. — Аз не отговорих, вероятно съм изглеждал леко обиден, защото той побърза да ми каже, че те отдавна са запечатали тази кула и не влизат в нея. Виждали дима, който излиза от комина, и светлината през прозореца, но никой нямало да дръзне да се качи.

Чак тогава видях няколкото лавици с книги от едната страна на огнището и писалището. Листовете върху него бяха смачкани, но имаше мастилница и няколко писалки. Представих си колко уютна ще е тази стая, когато не вали, или след като огънят изсуши въздуха.

— Е, виждаш ли — каза Арманд, — наистина нямаш нужда от онзи хотел. Трябва ти съвсем малко. Но всеки сам решава от какво има нужда. Хората в тази къща дори са ми дали име — от двайсет години се разказват истории за срещите им с мен. Но за мен тези години са само мигове и не означават нищо. Тези хора не могат да ми навредят и аз използвам дома им, за да се усамотя. Никой от вампирите в театъра не знае, че идвам тук. Това е моя тайна.

Гледах го напрегнато и отново ме споходиха същите мисли като при посещението ми в театъра.

Вампирите нямат възраст, но аз се зачудих как ли е изглеждало това младо лице преди век или преди два века. Защото то не носеше белезите на възрастта, но определено не беше безизразно. То беше също толкова изразително, както и ненатрапчивият му глас. Аз го изследвах така вглъбено, че забравих къде се намирам. Знаех само, че съм силно привлечен от него и думите, които изричам, са почти ненужни.

— Но какво те задържа в „Театъра на вампирите“? — попитах го аз.

— Нуждата, разбира се. Но вече открих онова, от което се нуждая — отвърна той. — Защо ме избягваш?

— Не съм те избягвал — казах, като се опитвах да скрия вълнението, което тези думи предизвикаха у мен. — Знаеш, че трябва да защитя Клодия, тя си няма никого освен мен. Или поне нямаше, докато…

— Докато Мадлен не дойде да живее с вас…

— Да…

— Но сега Клодия те освободи, а ти оставаш с нея, сякаш не можеш да се разделиш с любовница.

— Не, тя не ми е любовница, не разбираш — започнах аз. — Тя е по-скоро мое дете, а и не знам дали тя е тази, която може да ме освободи… Не знам дали детето има властта да освободи родителя си. Не знам дали няма да съм свързан с нея, докато е…

Спрях. Щях да кажа: „докато е жива“, но осъзнах, че ще изрека просто кухо клише, присъщо за смъртните. Тя щеше да живее вечно, също като мен. Но не е ли така и при смъртните бащи? Техните дъщери живеят вечно, защото те самите, бащите, умират първи. Внезапно се обърках, но си давах сметка за начина, по който ме слуша Арманд. Той ме слушаше така, както всички мечтаят да бъдат слушани — лицето му сякаш отразяваше всяка моя дума, не бързаше да ме прекъсне и при най-малката пауза, не твърдеше, че ме разбира, преди още да съм изказал мисълта си, не спореше импулсивно — все неща, които често правят разговора невъзможен.

След дълга пауза той ми каза:

— Искам те. Нуждая се от теб повече от всичко на света.

Първо си помислих, че не съм чул правилно. Стори ми се невъзможно. Тези думи ме обезоръжиха напълно и мечтата за съвместния ни вечен живот затъмни всяка друга мисъл в ума ми.

— Казах, че те искам. Искам те повече от всичко на света — повтори той с едва доловима промяна в изражението си. После седна и зачака. Лицето му беше спокойно, както винаги, гладкото му бяло чело под гъстата кестенява коса не беше набраздено от тревога, огромните му очи се взираха в мен, устните му не помръдваха.

— И ти искаш същото, но не дойде при мен — каза той. — Има неща, които искаш да знаеш, но не питаш за тях. Видя как Клодия се отдалечава от теб и нищо не можеш да сториш, но все пак не се помъчи да ускориш това, не направи нищо!

— Не разбирам собствените си чувства. Вероятно ти ги разбираш по-добре…

— Все още нямаш никаква представа каква мистерия си! — рече той.

— Ти поне познаваш себе си добре. Аз не мога да се похваля със същото. Обичам Клодия и все пак не сме близки. Когато съм до теб, както сега, разбирам, че не знам нищо за нея, че не знам нищо за никого.