Ан Райс - Интервю с вампир

— Огънят пречиства… — казва Клодия.

— Не, той просто руши… — отвърнах ѝ аз.

Мадлен бе минала покрай нас и сега бродеше в края на улицата, приличаше на призрак в дъжда, белите ѝ ръце се мятаха във въздуха и ни призоваваха да идем при нея. Помня, че Клодия тръгна натам. Гледах русата ѝ коса, когато ми нареди да я последвам. Една панделка беше паднала на земята и се въртеше в черна локва. Наведох се да я взема, но друга ръка я достигна преди мен. Ръката на Арманд.

За мен беше огромен шок да го видя така близо, като Мрачния жътвар, застанал на прага. Беше прекрасно реален с черната си пелерина и копринена вратовръзка, и все пак някак безплътен заради неподвижността си. Огънят блещукаше в очите му, червеното се смесваше с чернотата в тях в прекрасно, наситено кафяво.

Аз се сепнах като от сън, усетих, че ме прегръща, главата му се наведе, за да ми кимне да го последвам — отново бях завладян от присъствието му, то ме поглъщаше така пълно, както в килията му. Вървяхме заедно към Сена, провирахме се толкова бързо и изкусно през тълпата, че хората не ни забелязваха и ние едва забелязвахме тях. Бях изумен колко лесно поддържах темпото му. Той ме тласкаше да опозная силите си, караше ме да разбера, че пътят, по който бях вървял, е чисто човешки, и няма нужда да продължавам по него.

Отчаяно исках да говоря с него, да го спра, да го хвана за раменете и само да погледна в очите му, както последната нощ, да го фиксирам във времето и пространството, за да успея да се справя с вълнението в гърдите си. Исках да му кажа толкова много неща, да му обясня. И все пак не знаех какво да изрека, нито защо, знаех само, че чувството е така силно, че прерасна в облекчение. Именно това се бях страхувал, че съм загубил.

Не знаех къде се намираме, бях минавал веднъж оттам — улица със стари къщи, градински стени и порти за каретите с кули отгоре, прозорци с оловни стъкла под каменни арки. Къщи от друго столетие, разкривени дървета, внезапно спокойствие, което означаваше, че тълпите вече ги няма. Шепа смъртни живееха в този огромен район от къщи с високи тавани.

Арманд опря крак на стената и се хвана за един клон. После ми подаде ръка. След миг вече стоях до него и влажната зеленина докосваше лицето ми. Над себе си виждах етаж след етаж, увенчани от самотна кула, която едва личеше в мрака и пелената на дъжда.

— Чуй ме, ще се покачим в кулата — каза ми Арманд.

— Не, не мога…

— Още не си опознал собствените си сили. Ще се изкатериш лесно. Помни, че ако паднеш, няма да се нараниш. Прави каквото правя аз. Но не забравяй следното. Хората в тази къща ме познават от сто години и ме мислят за призрак. Затова ако случайно те видят, или пък ти ги зърнеш през прозорците, ще те помислят за същото и не бива да показваш, че си ги забелязал. Иначе ще ги разочароваш и объркаш. Разбра ли ме? Нищо не те застрашава.

Не бях сигурен кое ме плаши повече — самото катерене или мисълта, че ще ме помислят за призрак. Но нямаше време да се чудя повече. Арманд се закатери нагоре, краката му лесно откриваха процепите между камъните, ръцете му се забиваха здраво в издатините. Аз тръгнах след него, прилепен плътно към стената. Не смеех да погледна надолу и увиснах за миг на извитата арка над един прозорец, за да си почина. Надникнах вътре и видях огън, тъмно рамо, ръка, която държеше ръжен, човекът вътре нямаше представа, че го наблюдавам. Заизкачвахме се нагоре, докато не стигнахме до прозореца на кулата. Арманд веднага го отвори и промуши дългите си крака над перваза. Аз се издърпах след него и усетих как ме придърпва за раменете.

Щом се озовах в стаята, изпъшках неволно, потрих ръце и огледах това странно и влажно помещение. Покривите на къщите сребрееха под нас, тук-там между огромните, полюшващи се върхове на дърветата, се издигаха кулички. В далечината блещукаше разпокъсаната верига от светлини на булеварда. Стаята изглеждаше влажна като нощта навън. Арманд стъкваше огън.

Той вадеше столове от купчината гниещи мебели и без усилие ги чупеше на трески. В него имаше нещо гротескно, то се криеше в грациозността му и в неизменното спокойствие на бялото му лице. Той правеше нещо, което всеки би могъл да направи, чупеше дървени летви, и все пак го правеше така, както би го сторил единствено вампир. В него нямаше нищо човешко; дори красивите му черти и тъмната коса бяха част от красотата му на тъмен ангел, който само бегло прилича на хората. Изящно скроеното му палто беше като мираж. И въпреки че ме привличаше повече от всяко живо същество в живота ми, с изключение може би на Клодия, той ми вдъхваше и нещо като страх. Не се изненадах, че когато приключи, сложи един тежък дъбов стол за мен, но той самият отиде до камината и започна да грее ръцете си на огъня. Пламъците хвърляха червени сенки по лицето му.