Ан Райс - Интервю с вампир

— Тя е просто един етап от твоя живот. Ако и когато се разделиш с нея, ще се разделиш с единственото същество, което е споделяло с теб този етап от живота ти. Страхуваш се от това, от самотата, от това бреме, от мащаба на вечността.

— Да, това е вярно, но не е всичко. Този етап не значи нищо за мен, само Клодия му придава смисъл. Другите вампири също преживяват столетия.

— Не, не ги преживяват — каза той. — Светът щеше да е пълен с вампири, ако беше така. Как според теб се оказах най-възрастният тук, или където и да било?

Замислих се. После предположих:

— От насилствена смърт ли умират?

— Не, почти никога. Не е нужно. Според теб мнозина ли притежават силата да живеят вечно? Първо, повечето вампири имат доста неясни представи за безсмъртието. Защото те искат и животът им да бъде като тях: непроменим и неразрушим — каретите да си останат същите, модата да съответства на разбиранията им, хората да се държат и да говорят така, както са го правили преди. А всъщност всичко се променя, освен самия вампир; всичко освен вампира подлежи на постоянна разруха и деформация. За едно неизменчиво съзнание, та дори и за най-изменчивото, безсмъртието скоро се превръща в доживотна присъда, в лудница от фигури и форми, които са вече напълно неразбираеми и лишени от стойност. Една вечер вампирът става и осъзнава, че се е случило това, което го е плашило от десетилетия — че вече не иска да живее, на никаква цена. Защото онова, което е правило безсмъртието така примамливо — стилът, модата, начинът на живот — вече е изличено от света. И тогава вампирът излиза навън, за да умре. Никой няма да открие останките му. Никой няма да разбере къде е отишъл. А често и никой от обкръжението му — ако е имал обкръжение от вампири — няма да е разбрал за неговото отчаяние. Защото той отдавна е престанал да говори — за себе си или за каквото и да било. Той просто изчезва.

Облегнах се назад, впечатлен от очевидната истина в това, и все пак всичко в мен се бунтуваше срещу подобна перспектива. Осъзнах колко дълбоки са надеждата и ужасът ми; колко различни са тези чувства от отчуждението, което той описваше, колко различни са и от това ужасно отчаяние. Внезапно то ми се стори вбесяващо и отвратително. Не можех да го приема.

— Ти обаче не би си позволил подобно състояние на ума. Виж се само — казах аз. — Дори да не беше останало и едно произведение на изкуството на този свят… а има хиляди от тях… дори да не беше останала и една природна красота… дори светът да се беше свил до една празна килия и една крехка свещица, ти ще се взираш в тази свещ, погълнат от трептенето на пламъка, от промяната на цветовете… Колко дълго би могло да те съхрани това… какви възможности би създало? Или греша? Нима съм просто луд идеалист?

— Не — отвърна той. На устните му се появи мимолетна усмивка, кратък прилив на удоволствие. После продължи: — Но ти изпитваш някакво задължение към света, който обичаш, защото той е все още непокътнат за теб. Разбираемо е как твоята чувствителност може да се превърне в инструмент на лудостта. Говориш за произведения на изкуството и природната красота. Ще ми се да бях художник, за да съживя Венеция от петнайсети век и палата на господаря ми там, любовта, която изпитвах към него, когато бях още смъртно момче, любовта, която той изпитваше към мен, когато ме направи вампир. О, ако можех да съживя тези времена за теб или за мен… само за миг! Какво не бих дал за това. Тежко е, че времето не успява да изтрие спомена за този период и той става все по-наситен и все по-магичен в светлината на света, който виждам днес.

— Любов ли? — попитах аз. — Между теб и вампира, който те е превърнал, е имало любов? — Наведох се напред.

— Да — отвърна той. — Толкова силна любов, че той не можеше да позволи да остарея и умра. Любов, която чакаше търпеливо, докато укрепна достатъчно, за да се преродя отново в мрака. Нима искаш да ми кажеш, че между теб и вампира, който те е създал, не е имало любов?

— Не — отговорих веднага. Не успях да потисна горчивата усмивка.

Той се вгледа в мен.

— Тогава защо ти е дарил тези сили?

Облегнах се назад и казах:

— Нима смяташ тези сили за дар! Разбира се, че така смяташ. Прости ми, но това ме изумява. Как е възможно да си тъй задълбочен и едновременно с това така наивен.

— Трябва ли да се обидя? — усмихна се той. Поведението му само потвърждаваше думите ми. Той наистина изглеждаше наивен. Беше ми трудно да го разбера.

— Не, не е обида. — Пулсът ми се учести, когато го погледнах. — Ти си всичко, за което съм мечтал, когато станах вампир. А смяташ тези сили за дар! Но кажи ми… още ли изпитваш любов към вампира, който ти е дал вечен живот?