Ан Райс - Интервю с вампир

— Луи, ела с мен тази нощ — прошепна ми внезапно и настойчиво.

— Не — отвърнах. — Твърде рано е, още не мога да ги напусна.

Той се извърна и погледна към тъмното небе. Стори ми се, че въздъхна. Докосна ръката ми на перваза, сякаш за да ми каже, че всичко е наред, после прехвърли крака навън и изчезна. Поколебах се за миг, защото сърцето ми биеше лудо. Прекрачих парапета и забързах след него, без да смея да погледна надолу.

Почти се зазоряваше, когато отключих апартамента ни в хотела. Газените лампи горяха. Мадлен беше заспала до камината, с иглата в ръка. Клодия бе застанала сред цветята до прозореца и ме гледаше. Държеше четката си за коса.

Останах на прага, за да се окопитя — всички чувствени удоволствия и объркването, които ми носеха тези стаи, ме заляха като вълни, напълно различни от магията на Арманд и помещението в кулата. Тук имаше нещо успокояващо и едновременно с това притеснително. Тръгнах към креслото си и седнах в него, притиснал ръце към слепоочията си. Клодия се приближи и усетих устните ѝ на челото си.

— Бил си с Арманд — каза тя. — Искаш да идеш при него.

Вдигнах поглед. Колко красиво беше лицето ѝ и колко близко ми се струваше. Поддадох се на желанието и докоснах бузите, клепачите — интимни жестове, които не си бях позволявал с нея от нощта на свадата ни.

— Ще се виждаме пак, не тук, на други места. Винаги ще знам къде си! — казах ѝ аз.

Тя ме прегърна през врата. Притисна се към мен и аз затворих очи и зарових лице в косата ѝ. Обсипах шията ѝ с целувки. Взех малките ѝ ръчички и започнах да ги целувам, целувах вдлъбнатинките на сгъвките, китките, отворените длани. Тя галеше косата и лицето ми.

— Както ти решиш — каза ми. — Както ти решиш.

— Ти щастлива ли си? Вече имаш ли каквото искаше?

— Да, Луи. — Тя сключи пръсти на тила ми. — Имам всичко, каквото съм желала. Но дали ти знаеш какво точно искаш? — Повдигна лицето ми, за да я погледна в очите. — За теб се страхувам, ти може да направиш грешка. Защо не напуснеш Париж с нас? — попита внезапно. — Пред нас е целият свят!

— Не. — Отдръпнах се от нея. — Ти искаш да е както преди, с Лестат. Но не може да бъде така. Не може.

— Сега ще бъде друго, съвсем различно, с Мадлен. Не искам миналото да се повтори, нали точно аз сложих края му. Но се чудя дали ти добре разбираш какво те привлича в Арманд.

Отдръпнах се от нея. Тя упорито и неразбираемо отказваше да го приеме и да го разбере. Пак щеше да ми каже, че той е искал смъртта ѝ. Не разбираше, че той не би могъл да иска подобно нещо, защото аз не го исках. Но как да ѝ обясня това, без да прозвуча помпозно, като заслепен от любов към него.

— Така трябва да стане — казах аз, сякаш току-що съм го осъзнал, под натиска на нейните съмнения. — Само той може да ми даде силата да бъда такъв, какъвто съм. Не мога да продължа да живея раздвоен, погълнат от нещастие. Или ще ида при него, или ще умра. А има и още нещо, нещо ирационално и необяснимо, но важно…

— Какво е то? — попита тя.

— Обичам го.

— Да, сигурна съм — отвърна тя. — Щом обичаш него, значи можеш да обичаш и мен, дори мен.

— Клодия, Клодия. — Притиснах я към гърдите си.

— Остава ми само да се надявам, че когато ти потрябвам, ще ме намериш… — прошепна тя. — Поне това ти дължа… толкова често те наранявах, толкова болка ти причиних.

Тя притихна в прегръдките ми. Усещах я в ръцете си и си мислех: „След малко вече няма да е с мен.“ Сега исках само да я прегръщам. Това винаги ми е доставяло огромно удоволствие. Да усещам тежестта ѝ, да чувствам ръката ѝ на шията си.

Една от лампите угасна. Част от светлината напусна хладната влажна нощ. Имах чувството, че се унасям. Ако бях смъртен, със сигурност щях да се отпусна и да заспя така. И все пак в това сънливо и уютно състояние почувствах странно усещане, че слънцето след малко ще ме събуди и аз ще видя гъстите папрати на светлината на изгрева и искрящите капки на дъжда. Прогоних това чувство и притворих очи.

По-късно често се опитвах да си спомня точно тези мигове. Отново и отново се опитвах да извикам в паметта си как стояхме отпуснати в онази стая и нещо смътно започваше да ме тревожи. Изведнъж бяха настъпили промени, които не бях забелязал. Дълго след това, насинен, ограбен и огорчен до крайност, аз се връщах към тези моменти, към сънливите предутринни часове, когато часовникът тиктакаше едва доловимо от полицата на камината, а небето изсветляваше все повече. Но си спомнях единствено — въпреки отчаянието, с което се опитвах да задържа този момент, — леката промяна в осветлението.