Ан Райс - Интервю с вампир

Ако не се бях отпуснал така, щях да го забележа. Бях потънал в други притеснения и затова го пропуснах. Една лампа изгасна, след нея отмря и пламъкът на догоряла свещ. Очите ми бяха притворени и ми се стори, че настъпва пълен мрак.

Щом ги отворих, вече беше твърде късно. Помня, че скочих на крака и ръката на Клодия се смъкна от врата ми. Из стаите се движеха привидения — мъже и жени, облечени в черно. Дрехите им сякаш поглъщаха светлината от всяка лакирана повърхност. Извиках към тях, Мадлен се сепна и се вкопчи за облегалката на креслото, после се свлече на колене, когато стигнаха до нея. Сантяго и Селесте вървяха към нас, а зад тях Естел и останалите, чиито имена не знаех, изпълваха огледалата и се скупчваха така, че заприличваха на огромна черна сянка. Извиках на Клодия да бяга и отворих вратата. Избутах я през нея, а после препречих изхода и изритах Сантяго.

За разлика от първата ми среща с него, сега силата ми беше огромна. Вероятно бих изгубил всяка битка в своя защита, но инстинктът ми да защитя Клодия и Мадлен беше много силен. Помня, че блъснах Сантяго назад и после ударих красивата Селесте, която се опитваше да мине покрай мен. Чувах стъпките на Клодия далеч долу по мраморното стълбище. Селесте беше бясна и издра лицето ми до кръв. Извъртях се към Сантяго, който ме беше стиснал много силно и посягаше към гърлото ми.

— Бий се с тях, Мадлен — извиках аз, но чувах само хлипането ѝ. После я видях — изплашена и неподвижна, заобиколена от вампирите. Те се смееха зловещо с кухия си, звънлив вампирски смях. Сантяго се държеше за лицето, защото бях забил зъби в него. Ударих го в гърдите, после в главата. Ръката ми се разкъсваше от болка, нечии ръце ме стиснаха през гърдите, аз ги отблъснах и чух зад себе си трясък на счупено стъкло. Но някой друг ме хвана за ръката и ме задърпа с невероятна сила.

Не отслабвах съпротивата си и не си спомням кога ме надвиха. Помня само, че бяха много. Накрая вече бях безпомощен, заобиколен отвсякъде и принуден да изляза от апартамента. Вампирите ме поведоха по коридора и после полетях надолу по стълбите. Освободих се за миг преди тесните задни врати на хотела, но те веднага ме обградиха отново. Виждах лицето на Селесте много близо до мен и стига да можех, щях да я разкъсам със зъби. Някой стискаше така силно едната ми китка, че вече не усещах ръката си. Мадлен вървеше до мен и хлипаше. Набутаха ни в една карета. Не спираха да ме удрят, но аз не губех съзнание. Помня ударите по тила ми, главата ми беше цялата в кръв, която се стичаше по врата ми и капеше по пода на каретата. Мислех си само, че все още съм жив, че все още съм в съзнание.

Щом ни завлякоха в „Театъра на вампирите“, започнах да викам Арманд.

Вече не ме държаха, а вървяха след мен и пред мен по стълбите към подземието и ме бутаха със злоба. По едно време успях да докопам Селесте, но тя изкрещя и някой ме удари в гръб.

Тогава видях Лестат — това беше най-тежкият удар. Той стоеше в средата на балната зала. Сивите му очи бяха приковани в мен, а устата му бе извита в лукава усмивка. Беше облечен безукорно, както винаги. Изглеждаше прекрасно с черното наметало и фината риза. Ужасните белези обаче още личаха и разкривяваха красивото му лице — тънки резки минаваха по деликатната кожа над горната му устна, по клепачите и по челото му. Очите му горяха от тиха ярост, която като че ли се подклаждаше от суетата му, от ужасната безмилостна суета, която казваше: „Видя ли в какво ме превърна?“.

— Този ли е? — попита Сантяго и ме блъсна напред.

Лестат се извърна рязко към него и рече дрезгаво:

— Казах ти, че искам Клодия, детето! Тя го направи!

Главата му се разтресе от ярост и той посегна към облегалката на креслото, но след миг се изправи и се взря в мен.

— Лестат — започнах аз, вече разбирах, че съм в безизходица. — Ти си жив! Нали си жив! Защо не им кажеш как се отнасяше с нас…

— Не. — Той тръсна яростно глава. — Ти се връщаш с мен, Луи.

Не можах да повярвам на ушите си. Разумът ми отчаяно ми нашепваше, че трябва да разговарям с него, но аз се изсмях и отвърнах:

— Ти си луд!

— Ще ти пощадя живота! — каза той, а клепачите му потрепнаха при тези думи, гърдите му се надигаха развълнувано и той отново посегна към мен, но отпусна ръка. — Вие ми обещахте — обърна се към Сантяго, — обещахте ми, че ще мога да го взема със себе си в Ню Орлиънс. — Започна да оглежда лицата на вампирите, скупчили се около нас, дишането му стана накъсано. — Къде е Клодия? — изкрещя. — Тя ми го причини, нали ви казах!