Ан Райс - Интервю с вампир

Правеше нещо с ръце, но не виждах какво. Вдигна бавно глава и кичури руса коса паднаха над очите му. В погледа му се четеше страх. Той се обърна към Арманд, който тръгна бавно през залата. Всички вампири се отдръпваха от него.

— Добър вечер, мосю — поклони му се Селесте, но той мина покрай нея, без да я погледне, взираше се в Лестат.

— Е, доволен ли си? — попита го.

Сивите очи на Лестат се взираха в него с учудване, устните му се раздвижиха, сякаш за да оформят думи. Очите му се напълниха със сълзи.

— Да… — прошепна накрая, едната му ръка беше скрита под наметалото. Там имаше нещо. Той ме погледна и сълзите се стекоха по страните му.

— Луи, моля те, трябва да ме изслушаш — каза Лестат с дълбок и плътен глас, в който се усещаше някакво непоносимо страдание. — Трябва да се върнеш… — После сведе глава и изкриви лице от срам.

Сантяго се изсмя. Арманд каза тихо на Лестат, че трябва да напусне Париж, защото е прокуден.

Лестат обаче седеше в креслото със затворени очи и разкривено от болка лице. Не приличаше на себе си — това беше страдащ, наранен Лестат. Лестат, какъвто аз не познавах.

— Моля те — повтори той. — Не мога да говоря с теб тук! Няма да ме разбереш! Ще дойдеш ли с мен… само за малко… докато отново дойда на себе си?

— Това е лудост! — отвърнах аз и стиснах главата си с длани. — Къде е тя? Къде е? — Огледах безстрастните им лица с неразгадаеми усмивки. Обърнах се към Лестат и го сграбчих за реверите.

Тогава видях какво държи в ръцете си. Грабнах жълтата рокля и се втренчих в нея — това беше роклята на Клодия. Лестат вдигна ръка към устните си и извърна лице. Чувах тихите му сподавени ридания, докато се взирах невярващо в роклята. Тя беше изцапана със сълзи и кръв, прокарвах пръсти по мокрите следи, сякаш за да ги излича. Помня, че покрай покритите със стенописи стени горяха много свещи. Някаква врата беше отворена и през нея се виждаше дъждът. Пламъците на свещите потрепваха и подскачаха от вятъра, сякаш се отделяха от фитилите. Знаех, че Клодия е отвъд този праг. Свещите започнаха да се движат, защото ги държаха вампирите. Сантяго ми даде знак да мина през вратата, но аз не му обръщах внимание, не обръщах внимание на никого. Знаех, че ако го направя, ще полудея. Те нямаха значение, само Клодия имаше значение. Но къде беше тя? Трябваше да я намеря. Чувах смеха им, но някак отдалеч.

После видях нещо отвъд отворената врата, нещо, което бях виждал преди много, много време. Никой не знаеше за него. Не. Лестат знаеше. Но това нямаше значение. Надали сега си спомняше как стояхме преди много години пред вратата на малката кухня в Рю Роял и гледахме майката и дъщерята, прегърнати на пода. Сега майка и дъщеря лежаха под ситния дъждец — Мадлен и Клодия. Красивата червена коса на Мадлен, смесена със златната коса на Клодия, се развяваше от вятъра. Косите, кадифената рокля, малката покрита с кръв долна риза, обшита с дантела, те бяха непокътнати. Всичко останало беше превърнато в пепел, която беше запазила чертите на лицето на Мадлен, формата на ръката, която притискаше детето. А детето, древното дете, моята Клодия, беше превърната във въглени.

В гърдите ми се надигна див вик, който бе подет от вятъра. Дъждът валеше кротко върху овъглените тела, отмиваше следата от малка ръчичка по стената, русите кичури се развяваха от вятъра. Викът ми още не беше секнал, когато обезумях. Вкопчих се в някого и започнах да го удрям. Мислех, че е Сантяго. Исках да го унищожа, да размажа ухиленото му лице. Виковете му се смесиха с моите, ботушите му нагазиха сред пепелта. Аз го изблъсках към стената, очите ми бяха заслепени от дъжда и сълзите. Той падна по гръб и аз пак се спуснах към него. Арманд ме хвана и ме изведе от малката гробница към балната зала, в която се чуваха викове, гласове и сребрист смях.

Лестат изкрещя след мен:

— Луи, чакай ме. Луи, трябва да поговорим!

Виждах дълбоките му очи съвсем наблизо. Чувствах се все по-слаб, смътно осъзнавах смъртта на Мадлен и Клодия. Гласът на Арманд ми говореше съвсем тихо, може би даже без звук:

— Не можех да ги спра, не можех…

Те бяха мъртви, мъртви. А аз губех разсъдъка си. Сантяго лежеше някъде там, до тях, до полюшващите се от вятъра къдрици. Губех разсъдъка си.

Не можех да отнеса телата им с мен, не можех да ги взема. Арманд ме беше хванал под ръка и почти ме носеше през някакво кънтящо дървено пространство. Миризмите от улицата ставаха по-силни — миризми на коне, на кожа, — спираха бляскави карети. Можех да се видя как тичам по Булеварда на Капуцините с малък детски ковчег в ръце, а хората ми правят път, стават от масите пред кафенетата, а един от тях вдига ръка. Препънах се и усетих, че Арманд ме държи, пак зърнах кафявите му очи. Бях замаян, но продължавах да вървя. Видях блясъка на ботушите си.