Ан Райс - Интервю с вампир

Не изчаках да ми отговори. Може би дори не е имал подобно намерение. Не зная. Тръгнах си, без да погледна назад. Не знам дали ме е последвал. Не ме интересуваше.

Отидох в гробището на Монмартър. Не знам защо, може би защото не беше далеч от Булеварда на Капуцините. По онова време Монмартьр беше още в околностите на Париж, мрачно и спокойно място, далеч от метрополиса. Докато бродех сред ниските къщи с техните градинки, аз намерих жертва и се наситих, без да усетя удовлетворение. После потърсих в гробището ковчег, където да спя. Извадих останките на мъртвеца с голи ръце и легнах във вонящия гроб. Не мога да кажа, че ми беше приятно, но не това целях. Докато лежах в мрака и вдишвах вонята, далеч от всички смъртни и безсмъртни, аз се отдадох на мъката.

Но не задълго.

Когато на следващата вечер студеното сиво зимно слънце залезе, аз се събудих и сковаността бързо ме напусна, както винаги през зимата. Усещах тварите, които се щураха около мен в ковчега, изплашени от възкръсването ми. Бавно се надигнах под бледата луна, наслаждавайки се на студа, на гладкостта на мраморната плоча, която надигнах, за да изляза от гроба. Докато минавах покрай гробовете, в ума ми се зароди план, в който щях да заложа живота си със свободата на същество, което вече не се страхува от смъртта, което притежава изключителната сила на готовия да умре.

В една зеленчукова градина видях онова, което смътно присъстваше в мислите ми. Малка коса с остро извито острие, наслоено със зелени плевели от последното косене. Веднага го изчистих и прокарах пръст по острието. Чак тогава планът ми се избистри съвсем и аз забързах да осигуря останалото, което щеше да ми е нужно: трябваше да намеря карета и кочияш, който да ми служи няколко дни. Не беше трудно, дадох му много пари и му обещах още. Изнесох сандъка си от хотел „Сен Габриел“ и го вкарах в каретата, а после се снабдих с всичко останало. След това трябваше да изкарам до края на нощта — преструвах се, че пия с моя кочияш и го убедих да ме закара призори до Фонтенбло. Спах в каретата, като му обясних, че деликатното ми здраве не позволява да бъда буден при никакви обстоятелства — за да подчертая важността на думите си, му дадох още една щедра сума само за да не докосва вратата на каретата, докато сам не изляза оттам.

Когато се убедих, че е на мое разположение и е достатъчно пиян, за да не обръща внимание на нищо, освен на юздите, тръгнахме към Фонтенбло. Навлязохме бавно и внимателно в улицата, където беше „Театърът на вампирите“, и зачакахме на известно разстояние от сградата, докато небето започна да просветлява.

Театърът беше затворен и заключен през деня. Когато тръгнах натам, небето вече изсветляваше и знаех, че имам едва петнайсет минути, за да изпълня плана си. В този час вампирите бяха в ковчезите си, а дори някой да беше закъснял да си легне, не би чул какво става навън. Бързо пъхнах няколко летви до залостените врати и дръпнах резетата, които ги затвориха отвън. Един минувач видя какво правя, но продължи по пътя си, вероятно решил, че съм собственик на сградата. Аз не знаех. Опасявах се само, че вътре мога да срещна някой от продавачите на билети, разпоредителите или пък метач, останал да пази вампирите по време на дневния им сън.

Мислех за тази опасност, когато подкарахме каретата по уличката на Арманд. Оставих я там, взех две бурета с керосин и тръгнах към тайната врата.

Отключих лесно, както и предполагах. Щом влязох в коридора, отворих вратата на килията на Арманд и видях, че го няма вътре. Ковчегът му беше изчезнал. Всъщност всичко освен мебелите беше изчезнало. Бързо отворих едното буре и търколих другото по стълбите пред мен. Забързах след него и започнах да обливам откритите греди, дървените врати и килиите с керосин. Той миришеше много силно и лесно можеше да издаде присъствието ми. Спрях на стълбите и се заслушах, но не долових нищо, нямаше и помен от предполагаемите пазачи, както и от самите вампири. Стиснах дръжката на косата и тръгнах бавно нагоре, докато не застанах пред вратата на балната зала. Там нямаше никой и аз започнах да поливам с керосин креслата и драпериите. Спрях пред вратата, зад която бяха убити Мадлен и Клодия. О, как исках да я отворя. Толкова се изкушавах да го сторя, че почти забравих за плана си. Но видях светлината да се процежда през пролуките между дъските и разбрах, че трябва да продължа. Мадлен и Клодия не бяха там. Те бяха мъртви. Пък и какво щях да сторя, ако отворех вратата? Щях да видя останките им, сплъстената златна коса? Нямаше време, нито смисъл да го правя. Хукнах по тъмни коридори, в които не бях влизал, и заливах дървените врати с керосин. Бях сигурен, че вампирите лежат в стаите зад тях. После влязох в салона на театъра. Там беше много студено, от залостения преден вход се процеждаше сивкава светлина, затова аз побързах да облея всичко — огромната кадифена завеса, тапицираните кресла, драпериите към вратите на фоайето. Едното буре се изпразни и аз го захвърлих. Извадих една стъкмена от мен факла и приближих запалена клечка кибрит към напоените с керосин парцали. Запалих креслата и пламъците веднага зализаха тапицерията. Хукнах към сцената и запалих тъмната завеса. След секунди целият театър лумна в огън, стана светло като ден. Конструкцията заскърца и застена, докато огънят се катереше по стените и ближеше огромната арка на авансцената, гипсовите орнаменти на издадените напред ложи. Но нямах време да се възхищавам на гледката, нито да се наслаждавам на миризмата и прашенето. Тръгнах пак към подземието и подпалих едно от канапетата в балната зала, после завесите и всичко останало.