Ан Райс - Интервю с вампир

Накрая се предадох. Обърнах се към Арманд и се вгледах в очите му, позволих му да се приближи до мен, сякаш бях негова жертва. Сведох глава и усетих здравата му ръка да обгръща раменете ми. В този миг чух пак думите на Клодия, може би последните ѝ думи — когато ми призна, че знае, че обичам Арманд, защото съм могъл да обичам дори нея. Сега тези думи ми се сториха многозначителни и иронични, видях в тях повече смисъл от вложения от нея.

— Да — казах му тихо, — това е венецът на злото. Ние можем да продължим напред и да живеем заедно, да се обичаме. Кой друг би ни дал и частица любов, частица съчувствие? Кой не би се опитал да ни унищожи? И все пак ние с теб се обичаме.

Той дълго остана неподвижен, вгледан в мен. После се приближи и наклони леко глава настрани, устните му се разтвориха, сякаш искаше да заговори. Но само се усмихна и поклати леко глава, за да покаже, че не ме е разбрал.

Аз вече не мислех за него. Беше настъпил един от онези редки моменти, в които като че ли не мислех за нищо. Умът ми беше празен. Видях, че дъждът е спрял, въздухът беше съвсем чист и студен. Улицата сияеше ярко. Исках да вляза в Лувъра. Дори казах това на Арманд и го помолих да ми помогне да вляза там преди съмване.

За него това беше много проста молба. Зачуди се само защо съм чакал толкова дълго.

Скоро напуснахме Париж. Казах на Арманд, че искам да се върна в Средиземноморието — не в Гърция, както си бях мечтал. Исках да ида в Египет. Исках да видя пустинята и най-вече пирамидите и гробниците на царете. Исках да се свържа с някои от грабителите, които вероятно познаваха гробниците по-добре от учените. Исках да проникна в още неразпечатаните камери и да видя мъртвите царе, техните вещи, произведенията на изкуството, струпани около тях, изображенията по стените. Арманд се съгласи охотно с идеята. Напуснахме Париж рано една вечер с карета, без никакви церемонии.

Но аз направих още нещо преди това. Върнах се в хотел „Сен Габриел“. Исках да взема някои от вещите на Клодия и Мадлен, да ги сложа в ковчези и да ги погреба в гробището на Монмартър. Но не го направих. Постоях малко в апартамента, който беше изрядно подреден от персонала. Изглеждаше така, сякаш Клодия и Мадлен ще се върнат всеки момент — гергефът на Мадлен лежеше сред конците ѝ на масичката до креслото. Тогава реших, че намерението ми е безсмислено и си тръгнах.

В този миг проумях нещо важно, или по-скоро най-сетне ми се изясни мащабът на промяната в мен. Онази нощ бях влязъл в Лувъра, за да успокоя душата си, да открия някакво трансцендентно удоволствие, което да заглуши болката и да ме накара да забравя дори за себе си. Само тази мисъл ме крепеше. А сега, когато стоях на тротоара пред хотела и гледах хората — добре облечени мъже и жени, продавачи на вестници, носачи на багаж, кочияши — аз виждах всичко в нова светлина. Преди за мен изкуството беше обещание за някакво по-дълбоко разбиране на човешкото сърце. А сега самото човешко сърце не значеше нищо за мен. Не го презирах, просто бях забравил за него. За мен прекрасните картини в Лувъра вече не бяха свързани с ръцете на създателите си. Бяха отделени от тях като мъртви, вкаменени деца. Като Клодия, отделена от майка си, и замразена през вековете сред перли и злато. Като куклите на Мадлен. И разбира се, също като Клодия, Мадлен и мен самия, тези прекрасни картини лесно можеха да се превърнат в пепел.

Това е всъщност краят на историята.

Разбира се, ти сигурно се чудиш какво стана след това. Какво се случи с Арманд. Къде съм отишъл. Какво съм направил. Но повярвай ми, не се случи нищо. Нищо, което да не е било неизбежно. Онова посещение в Лувъра последната нощ в Париж се оказа пророческо.

Повече не се промених. Вече не търсех нищо в света на човеците. Въпреки любовта ми към красотата на света, не можех да дам нищо в замяна. Отпивах от красотата, както вампирите се насищат с кръв. И бях доволен. Бях преситен. Но бях мъртъв. Бях непроменим. Историята свършва в Париж, както вече ти казах.

Дълго мислих, че смъртта на Клодия е причина за този финал. Мислех си, че ако Клодия и Мадлен бяха напуснали Париж, нещата за мен и Арманд щяха да са по-различни. Тогава пак щях да съм способен да обичам, да желая, да се стремя към някакво подобие на смъртен живот, който щеше да е също така пълен и разнообразен, макар и противоестествен. Но вече разбирам, че това е било напразна надежда. Дори Клодия да не беше умряла, дори да не презирах Арманд, задето бе допуснал смъртта ѝ, всичко пак щеше да е същото. Дали щях да осъзная злото малко по малко, или пък внезапно ще се потопя в него… каква е разликата. Накрая вече не исках нищо. И знаех, че не заслужавам нищо. Бях като паяк, очарован от светлината на пламъка. Дори моят постоянен и единствен спътник, Арманд, беше безкрайно далеч от мен, някъде отвъд воала, който ме разделяше от всички живи същества, воала, който всъщност беше погребален саван.