Ан Райс - Интервю с вампир

— Това е Луи! Луи! — каза той. — Пусни го. — И започна да маха трескаво, като инвалид, който иска сестрата да го обслужи веднага.

Прозорецът се отвори и аз усетих вонята в стаята и непоносимата жега. Рояци насекоми плъзнаха от изгнилите животни и аз се отдръпнах неволно въпреки отчаяните молби на Лестат да вляза при него. В ъгъла на стаята видях ковчега му, полузакрит от пожълтели вестници и с олющен лак. Там имаше и кости, по които бяха останали късчета козина. Лестат хвана ръцете ми и ме задърпа към себе си, към горещата стая. В очите му имаше сълзи. Когато устата му се изви в странна, болезнена усмивка на отчаяно щастие, видях леки следи от старите белези. Колко ужасен и объркващ беше този треперещ безсмъртен мъж с гладко лице, прегърбен и скимтящ като старица.

— Да, Лестат — казах тихо. — Дойдох да те видя. Отблъснах леко и бавно ръката му и тръгнах към бебето, което плачеше отчаяно от страх и от глад. Вдигнах го, разтворих одеялцето и то се поуспокои, после го потупах леко и го залюлях. Лестат ми шепнеше нещо бързо и неразбираемо и по бузите му се стичаха сълзи. Младият вампир се взираше с отвращение в лицето му, без да сваля ръка от резето, сякаш бе готов всеки миг да го затвори.

— Значи ти си Луи — каза той.

Тези думи сякаш засилиха вълнението на Лестат и той трескаво избърса сълзите си с края на халата си.

Една муха кацна на челото на бебето и аз бързо я стиснах с два пръста и я пуснах на пода. То беше спряло да плаче. Гледаше ме с необикновените си тъмносини очи, кръглото му личице лъщеше от жегата, а на устните му играеше усмивка, която се разгаряше все повече, като пламък. Никога не бях убивал толкова младо, толкова невинно създание. Държах детето и изпитвах някаква странна тъга. Тя беше по-силна от тъгата, която Рю Роял събуди в сърцето ми. Залюлях нежно бебето и придърпах стола на младия вампир до камината, за да седна.

— Не се опитвай да говориш… всичко е наред — казах на Лестат, който се свлече с благодарност в стола си и посегна да докосне реверите на сакото ми.

— Толкова се радвам да те видя — изломоти той през сълзи. — Мечтаех си, че ще дойдеш… — Изкриви лице от болка и бледите белези отново се появиха. Той погледна настрани, притиснал ръка към едното си ухо, сякаш се опитваше да се защити от ужасен звук. — Аз не… — започна отново, поклати глава и очите му се замъглиха, неспособни да се фокусират. — Не исках да им сторят това, Луи… Онзи Сантяго не ми каза какво смятат да правят.

— Това е минало, Лестат — отвърнах аз.

— Да, да — закима той яростно. — Минало е. Тя не биваше… нали знаеш, Луи… — Той клатеше глава, а гласът му набираше сила. — Тя не биваше да става една от нас, Луи. — Той потупа по хлътналите си гърди с юмрук.

Имах чувството, че тя никога не е съществувала, че е била само някакъв странен, фантастичен сън, така интимен и съкровен, че не можех да го споделя с никого. Стар, отдавнашен сън. Вгледах се в него и се опитах да си спомня времето, когато бяхме тримата заедно.

— Не се страхувай от мен, Лестат — казах му. — Няма да те нараня.

— Ти се връщаш при мен, нали, Луи — прошепна той с тънък и писклив глас. — Връщаш се у дома, при мен, нали? — Прехапа устна и ме погледна с отчаяние.

— Не, Лестат. — Поклатих глава. Той като че обезумя за момент, направи няколко объркани, трескави жеста, а после седна и закри с длани лицето си. Другият вампир, който се взираше студено в мен, попита:

— Така ли е… връщаш ли се при него?

— Не, разбира се — отвърнах аз.

Той се ухили криво, сякаш да покаже, че е очаквал това и всичко отново се стоварва на неговите плещи. Излезе на верандата, но остана наблизо.

— Исках само да те видя, Лестат — продължих аз, но той като че ли не ме чуваше. Нещо друго беше привлякло вниманието му. Взираше се с широко отворени очи в пространството и притискаше ръце към ушите си. Тогава и аз го чух. Беше сирена. Звукът се засилваше, а неговите очи се присвиваха болезнено и пръстите му се впиваха все повече в ушите му. Сирената виеше оглушително.

— Лестат! — надвиках аз плача на бебето, което също се беше изплашило от сирената. Но той не ме чу. Устните му се бяха изопнали и разкриваха зъбите в отвратителна гримаса на болка. — Лестат, това е само сирена! — Той се наведе напред и ме стисна здраво, а аз, кой знае защо, също хванах ръката му. Лестат се наведе и зарови глава в гърдите ми, като стискаше ръката ми така, че ми причиняваше болка. Стаята се изпълни с червени светлини за миг и сирената отмина нататък.