Ан Райс - Интервю с вампир

— Да! — извика Арманд. — Че ще се съживиш!

Изглеждаше напълно объркан. Направи нещо много странно: сведе глава, сякаш признаваше поражението си. Нещо в този жест, нещо в изражението на гладкото му бяло лице ми напомни за някого. Странно, но ми трябваше доста време да си припомня лицето на Клодия с това изражение; Клодия стои до леглото в апартамента в „Сен Габриел“ и ме умолява да превърна Мадлен във вампир. Имаше същото безпомощно, пораженческо изражение, така искрено, че всичко останало беше забравено. След малко Арманд, също като Клодия, се съвзе, намери отнякъде сили и каза тихо:

— Аз умирам!

Гледах го и го чувах — единственото същество на света, което го чуваше и знаеше, че казва истината. Но не отвърнах нищо.

Той въздъхна и сведе глава. Дясната му ръка се отпусна на тревата.

— Омразата също е страст — каза той. — Отмъщението е страст…

— Не и за мен… — продумах тихо. — Вече не.

Той ме погледна, изражението му беше много спокойно.

— Мислех, че ще го надмогнеш и когато болката отмине, ще се съживиш отново, изпълнен с любов, ще се завърне онова неукротимо, ненаситно любопитство, с което дойде при мен, ще се завърне упоритата жажда за знание, която те доведе чак в Париж, в моята килия. Мислех си, че това е част от теб, която не може да умре. Мислех си, че когато болката отмине, ще ми простиш за моята роля в нейната смърт. Тя никога не те е обичала, знаеш го. Не и както те обичам аз, както ти обичаше и двама ни. Да, разбирах това! И вярвах, че ще мога да те имам и да те задържа до себе си. Ще живеем вечно и ще бъдем учители един на друг. Всичко, което те правеше щастлив, щеше да ощастливява и мен. Аз щях да те защитавам от болката. Моята сила щеше да бъде твоя. Но ти си вече мъртъв, студен и недостижим за мен! Сякаш не съм тук, до теб. А когато не съм с теб, имам ужасното чувство, че не съществувам изобщо. Ти си така отдалечен и безразличен към мен, като странните модерни картини от линии и ръбати форми, които не мога нито да обикна, нито да разбера, като механичните скулптури на този век, чужди на всякаква човешка форма. Когато съм до теб, ме обзема страх, защото поглеждам в очите ти и не виждам там отражението си…

— Ти искаш от мен невъзможното! — казах му бързо. — Нима не разбираш? Аз също исках невъзможното от самото начало.

Той понечи да възрази и вдигна ръка, сякаш да отблъсне думите ми.

— Исках любов и доброта в този живот сред смъртта — казах аз. — Но това наистина беше невъзможно, защото не можеш да съхраниш любов и доброта, когато вършиш онова, което смяташ за зло, което смяташ за грешно. Можеш само да тънеш в отчаяние и объркване и да копнееш за призрака на добротата в нейната човешка форма. Знаех как ще завърши търсенето ми още преди да стигна до Париж. Знаех го, когато за първи път отнех човешки живот. Знаех, че то ще завърши със смърт. И все пак не можех и не исках да приема това, защото, като всички създания, не исках да умра! Затова търсех други вампири, за да науча за Бога, за Дявола, за стотици други неща. Но винаги стигах до едно и също — до злото. Бях твърдо уверен, че съм прокълнат от собствената си душа и разум. Когато дойдох в Париж, реших, че си силен, красив и спокоен и страстно закопнях за това. Но ти си същият като мен, разрушител, дори по-безмилостен и по-коварен. Ти ми показа единственото, в което съм способен да се превърна, показа ми до каква степен на злото трябва да стигна, за да заглуша собствената си болка. И аз го приех. Ето как страстта и любовта, които си видял в мен, загинаха. Сега съм просто отражение на теб самия.

Мина доста време, преди Арманд да заговори. Изправи се и застана с гръб към мен, загледан в реката. Главата му пак беше сведена, а ръцете отпуснати до тялото. Аз също гледах реката и си мислех, че няма какво повече да му кажа, няма какво повече да направя.

— Луи — каза ми той и вдигна глава, гласът му звучеше глухо.

— Да, Арманд.

— Има ли нещо друго, което искаш от мен, което мога да ти дам?

— Не, какво имаш предвид?

Той не отговори, а бавно се отдалечи. Първо реших, че иска само да се разходи по калния бряг. Но постепенно осъзнах, че си тръгва от мен. Скоро се превърна само в точица във водата, озарена от лунната светлина. Не го видях повече.

Разбира се, минаха няколко нощи, преди да се уверя напълно, че си е отишъл. Ковчегът му остана, но той не се върна за него. Минаха няколко месеца, преди да отнеса този ковчег на гробището „Сейнт Луис“ и да го поставя в криптата до моя. Гробът беше доста занемарен, защото всички от семейството ми бяха измрели. В него положих единственото, което ми остана от Арманд. Но след това започна да ми става тягостно. Мислех за ковчега, щом отворех очи вечер, и сутрин, преди да заспя. Отидох една нощ в гробището и го извадих, строших го на трески и ги оставих насред високата трева на тясната пътека.