Ан Райс - Интервю с вампир

Върнах се до малката къща, откъдето вампирът беше взел детето, и го оставих на тротоара отпред.

Не след дълго разказах на Арманд, че съм видял Лестат. Може би след месец, не помня точно. Тогава времето нямаше никакво значение за мен, както и сега. Но се оказа, че има голямо значение за Арманд. Той беше изумен защо не съм му казал по-рано.

Вървяхме една нощ из горната част на града, където започва Одюбон парк и по кея нямаше никой. Тревистият склон се спускаше към калния бряг, осеян с по някой и друг плавей и облизван от водите на реката. На другия бряг блещукаха светлините на фабрики — зелени и червени точици в далечината. Озарената от луната река бързаше в коритото си и дори лятната жега се беше вдигнала. Хладен бриз откъм водата разлюляваше мъха, увиснал от разкривения дъб, под който седяхме. Аз късах трева и я опитвах на вкус — беше горчива и странна. Имах чувството, че никога няма да напусна Ню Орлиънс отново. Но пък какво значат подобни мисли, когато ще живееш вечно? Какво значи „отново“, това е чисто човешка дума.

— Не изпита ли никакво желание за отмъщение? — попита ме Арманд. Лежеше до мен на тревата, облегнат на лакът, и ме гледаше.

— Защо? — попитах спокойно. Както често се случваше, и сега ми се искаше да го няма, да бъда сам с тази мощна и хладна река, под сиянието на луната. — Той е получил най-доброто отмъщение. Умира от страх, от неспособност да се промени. Умът му не приема това време. Но неговото състояние с нищо не напомня елегантната и печална смърт, за която ти ми говореше в Париж. Той умира някак тромаво и гротескно, както често умират хората в днешно време… от старост.

— А ти… какво почувства? — настоя той. Бях учуден от този въпрос, отдавна не бяхме разговаряли така. Изведнъж почувствах присъствието му много ясно и отчетливо — спокойно, овладяно същество с права кестенява коса и големи, понякога меланхолични очи, които често виждат единствено собствените му мисли. Тази нощ те бяха озарени от някакъв мътен огън и изглеждаха необикновено.

— Нищо не почувствах — отвърнах.

— Съвсем нищо?

Казах, че не съм, но съвсем ясно си спомних сполетялата ме тъга, сякаш изобщо не беше отминавала, а бе кръжала близо до мен, готова да ме връхлети. Не можех да разкрия това на Арманд. Все пак усещах, че иска да му кажа нещо, жадуваше за отговора ми.

— И той не ти каза нищо, което да разпали старата омраза… — промърмори накрая. Чак сега осъзнах колко притеснен е всъщност.

— Какво има, Арманд? Защо ме разпитваш за това?

Той легна назад и дълго се взира в звездите. Те ми напомняха за нещо съвсем конкретно, за кораба, който бе отвел мен и Клодия в Европа, за нощите в морето, когато имах чувството, че звездите се спускат, за да докоснат вълните.

— Просто си помислих, че може да ти е казал нещо за Париж… — обади се Арманд.

— И какво да ми каже за Париж? Че не е искал Клодия да умре? — попитах аз.

Пак Клодия, името ѝ ми звучеше толкова странно. Клодия нарежда пасианс на масата, която се люлее заедно с кораба, газената лампа проскърцва на куката си, черният илюминатор е пълен със звезди. Клодия е склонила глава, посяга с пръсти към ушите си, за да разпусне кичури от косата си. После вдига очи от пасианса и аз виждам, че всъщност тя няма очи, само празни очни ями.

— Можеш да ми кажеш всичко за Париж, Арманд казах аз. — Вече няма значение.

— Дори ако аз съм бил този, който…

Обърнах се към него, а той не помръдна, все така се взираше в небето. На лицето му обаче беше изписана необичайна болка. Очите му бяха станали огромни.

— Ти ли я уби? Ти ли я затвори в онази дупка? — попитах аз и се усмихнах. — Само не ми казвай, че се измъчваш за това след толкова много години, не и ти.

Той затвори очи, извърна лице и сложи ръка на гърдите си, сякаш го бях ударил.

— Не можеш да ме убедиш, че ти пука за това — казах му аз студено. Загледах се във водата и отново изпитах познатото усещане… че искам да бъда сам. Знаех, че след малко ще стана и ще си тръгна. Освен ако той не си тръгнеше пръв, защото всъщност мястото ми харесваше. Беше тихо и усамотено.

— Ти не се вълнуваш от нищо… — добави той, стана бавно и се обърна към мен. Видях тъмния огън в очите му. — Мислех си, че поне това ще те интересува, че ще изпиташ старата страст, стария гняв, ако видиш Лестат отново. Мислех си, че нещо в теб ще се съживи, когато го видиш… когато се върнеш тук, в този град.

— Че ще се съживя, така ли? — попитах тихо и усетих колко студено прозвучаха думите ми. Сякаш целият бях от метал, а той бе станал съвсем, съвсем крехък, и то от доста време насам.