Ан Райс - Интервю с вампир

И все пак мъката не успя да ме погълне напълно, не успя да ме превърне в прекършеното и отчаяно същество, каквото бях преди. Вероятно ужасът ми, когато видях изгореното тяло на Клодия, бе толкова силен, че нямаше как да ме владее дълго. Иначе нямаше да оцелея и минута. Часовете минаваха, димът ставаше все по-гъст, а завесата на сцената се спускаше и вдигаше. Някакви жени пееха и бижутата им отразяваха светлината. Плътните им гласове бяха някак жаловити, скръбни — зачудих се какво ли е да претърпиш огромна загуба като тази, да отмъстиш за нея и после да получиш съчувствие и утеха. Аз не можех да получа утеха, не можех да се доверя на никого. Собствените ми сълзи нямаха значение дори за самия мен.

Тогава се запитах къде да ида, ако ще продължавам да живея. Странно е как се роди отговорът на този въпрос. Излязох от кафе-театъра, обиколих изгорената сграда, а после закрачих по широкото авеню „Наполеон“ и стигнах близо до Лувъра. Имах чувството, че това място ме зове, въпреки че не бях стъпвал там. Бях минавал покрай дългата му фасада хиляди пъти с желанието да съм смъртен поне за ден, за да мога да вляза в многобройните зали и да разгледам прекрасните картини. Сега бях решен да го направя, бях обсебен от мисълта, че произведенията на изкуството ще ми донесат някаква утеха, без да се налага да убивам. Защото тези картини не бяха живи, но същевременно въплъщаваха самия живот.

Някъде по авеню „Наполеон“ чух стъпки зад себе си. Арманд ме следваше. Искаше да разбера, че е наблизо. Аз забавих крачка и го оставих да ме настигне. Дълго вървяхме така, без да продумаме. Не смеех да го погледна. Разбира се, през цялото време бях мислил за него. Мислех си, че ако бяхме смъртни мъже, а Клодия бе моя любима, сигурно щях да се хвърля в прегръдките му, за да споделя мъката, която ме изгаря. Но още не бях стигнал до подобен преломен момент. Чувствах се като вкаменен.

— Ти знаеш какво сторих — казах накрая. Бяхме свили от авенюто и виждах пред себе си дългата редица двойни колони на фасадата на Кралския музей. — Махнал си ковчега си оттам, както ти заръчах.

— Да — отвърна той. Гласът му ми подейства успокояващо, обезоръжи ме. Но вече бях почти безчувствен и смазан от умора.

— И все пак си тук с мен. Нима не искаш да отмъстиш за тях?

— Не.

— Те ти бяха приятели и ти беше техен водач — казах аз. — И все пак не ги предупреди какво ще сторя?

— Не.

— Но сигурно ме ненавиждаш за това. Със сигурност смяташ, че съм престъпил някакво правило, предал съм собствения си вид.

— Не — отвърна той тихо.

Бях изумен колко логично звучат отговорите му, макар че не можех да ги разбера.

Тогава неспокойното ми съзнание най-сетне проумя нещо.

— Но в театъра имаше пазачи, нали? Някои от разпоредителите спяха там. Защо ги нямаше в нощта на пожара? Защо не защитиха спящите вампири?

— Защото бяха наети от мен и аз ги освободих — отговори Арманд.

Спрях насред крачка. Погледнах го смело в очите и щом срещнах погледа му, душата ми закопня светът да не беше такава мрачна пустош, изпълнена само с въглени и смърт. Прииска ми се да е красив и ярък и ние с Арманд да живеем в него и да се радваме на любовта си.

— Освободил си ги, въпреки че знаеше какво планирам?

— Да — отговори той.

— Но ти беше техен водач! Те ти вярваха. Живееха с теб! Не те разбирам… защо?

— Мисли каквото желаеш — каза ми той спокойно и някак внимателно, сякаш за нищо на света не искаше да ме нарани с неволен упрек, просто искаше да приема отговора му буквално. — Аз се сещам за много обяснения. Избери си онова, в което ще ти е най-приятно да вярваш. То няма да е по-лошо от всяко друго. Но все пак ще ти дам една причина: напускам Париж, а театърът беше мой, затова освободих персонала.

— Но ти знаеше, че…

— Вече ти казах, това е просто една възможна причина, но тя е далеч от истината — каза ми той търпеливо.

— Ще се откажеш ли и от мен така лесно, както се отказа от тях? — попитах аз.

— Защо да го правя?

— Господи!

— Много си се променил — каза той, — но в доста отношения пак си си същият.

Повървях още няколко крачки и спрях пред входа на Лувъра. Многобройните му прозорци изглеждаха сребристи от лунната светлина и дъжда. После ми се стори, че виждам слаба светлинка да се движи вътре. Може би някой от пазачите обикаляше сред съкровищата. Как му завидях! Зачудих се как да се добера до него, да отнема живота му, фенера и ключовете. Но аз не съм много по планирането. Плановете ме объркват. Единственият завършен план в живота ми вече беше изпълнен.