Ан Райс - Интервю с вампир

Някой затропа над главата ми — в помещения, които бях пропуснал. После чух отваряне на врата. Но вече е твърде късно, казах си, като стисках косата и факлата. Цялата сграда гореше. Те щяха да умрат. Хукнах по стълбите и чух как някъде далеч нечий писък се издига над прашенето и рева на пламъците. Плъзгах факлата по напоените с керосин летви по тавана и огънят бързо обгръщаше старото дърво, къдреше се под влажния таван. Сигурен бях, че изкрещя Сантяго. Когато стигнах долу, го видях да тича по стълбите зад мен. Димът вече беше много гъст и очите му сълзяха. Той изкрещя задавено: „Проклет да си!“. Аз спрях, присвих очи заради дима и усетих как се наливат със сълзи, но не го изпуснах от поглед нито за миг. Той се опитваше с всички сили да ме настигне, тичаше така бързо, че би бил невидим за смъртните. Щом ме наближи, аз завъртях косата и видях как тя се заби във врата му. Сантяго политна назад и посегна с две ръце към раната. Чуха се писъци, едно бяло, разкривено от ужас лице изникна над Сантяго. Някои от вампирите тичаха по прохода пред мен, който водеше към тайната врата. Аз не помръдвах, стоях и се взирах в Сантяго. Той успя да се изправи въпреки раната. Завъртях косата отново и този път не отворих рана. Просто двете ръце, които посягаха към главата, вече ги нямаше.

А главата, с ококорени, диво втренчени в пламъците очи и с тъмна сплъстена коса, падна в краката ми. Ритнах я силно и тя полетя по прохода. Хукнах след нея и захвърлих факлата и косата, защото трябваше да се предпазя от ярката светлина, която струеше от стълбището към улицата.

Дъждът се забиваше като ситни иглички в присвитите ми очи, докато се опитвах да видя тъмните очертания на каретата. Кочияшът се беше смъкнал на капрата, но щом чу дрезгавата ми команда, бързо се изправи и инстинктивно посегна към камшика. Каретата потегли рязко в мига, в който отворих вратата. Конете препуснаха с всички сили, а аз отворих капака на сандъка си, хвърлих се вътре на една страна и изгорените ми ръце се плъзнаха по хладната коприна. Капакът падна над мен и мракът ме обгърна.

Конете препускаха все по-бързо, далеч от горящата сграда. Още усещах миризмата на дим, тя ме задавяше и прогаряше очите и дробовете ми. Ръцете и челото ми бяха изгорели от ранната утринна светлина.

Но ние бързо се отдалечавахме от дима и писъците. Напускахме Париж. Бях приключил. „Театърът на вампирите“ бе изгорял до основи.

Отпуснах глава и видях Клодия и Мадлен, вкопчени в прегръдките си. Наведох се над меките им коси, блещукащи на светлината на свещта, и казах: „Не можах да ви отведа оттук. Не можах. Но те ще умрат заедно с вас. Ако огънят не ги погълне, слънцето ще ги изгори. Ако то не ги изгори, хората, които дойдат да гасят огъня, ще ги открият и ще ги изкарат на светло. Обещавам ви, че те ще умрат, всички затворени там ще умрат. Единствено тези убийства, от хилядите, които съм извършил в дългия си живот, ще са в името на доброто.“

След две нощи се върнах. Трябваше да се уверя, че подземието е изгоряло напълно, срутено и наводнено от дъжда. Само няколко почернели греди стърчаха като клади на фона на небето. Чудовищните стенописи в балната зала се бяха разпилели на парчета из развалините — тук изкривено лице, там част от ангелско крило.

Купих си вечерните вестници и тръгнах през тълпата към малкия кафе-театър от другата страна на улицата. Седнах под прикритието на сумрачната светлина на лампите и гъстия дим от пурите и зачетох статиите за разрушението. Били открити малко изпепелени тела в изгорелия театър, навсякъде имало дрехи и костюми. Предполагаше се, че прочутите актьори са успели да напуснат сградата преди огъня. С други думи, от съобщението ставаше ясно, че бяха намерени костите само на младите вампири, старите бяха изгорели напълно. Не се споменаваше за очевидци или за оцелели от пожара. И как би могло да има такива?

Все пак едно ме тревожеше. Не се страхувах дали някой от вампирите се е спасил. Така или иначе нямах желание да ги преследвам. Бях сигурен, че повечето от тях са мъртви. Но защо нямаше никакви човешки пазачи? Сантяго беше споменал за пазачи и аз бях предположил, че те са разпоредители или портиери, които приготвят театъра преди представление. Дори се бях подготвил за евентуален сблъсък с тях. Но не ги срещнах никъде. Това беше странно. Не можех да си обясня този факт и той не спираше да ме тревожи.

Накрая, когато оставих вестниците и се замислих отново върху всичко случило се, реших, че това няма значение. Единственото, което имаше значение, бе, че вече съм абсолютно сам на този свят, по-самотен отвсякога. Клодия я нямаше и аз не намирах причина да живея, нито пък имах желание за това.