Ан Райс - Интервю с вампир

— Луд ли е, че ми говори така? — Питах за Лестат, гласът ми трепереше от гняв, но звукът му ми носеше някаква утеха. Започнах да се смея, смеех се с цяло гърло. — Той трябва да е напълно луд, за да ми говори така. Чу ли го?

Очите на Арманд ми казваха: „Спи“. Исках да кажа нещо за Мадлен и Клодия, че не можем да ги оставим там, и пак усетих, че в мен се надига вик, който изтласка всичко по пътя си. Стиснах зъби, за да го задържа, защото беше толкова силен, че щеше да ме унищожи.

След това съзнанието ми се проясни. Вървяхме сляпо, без посока, както се лутат пияните смъртни, изпълнени с омраза към останалите и с чувството, че са непобедими. Така вървях из Ню Орлиънс в нощта, когато срещнах Лестат за първи път, лутах се като пияница, който чудодейно открива пътя си и усеща стъпките си стабилни. Видях един пиян човек, който някак успя да запали клечка кибрит. Поднесе я към лулата си и дръпна дима. Стоях пред прозорците на едно кафене. Мъжът дърпаше от лулата си. Изобщо не беше пиян. Арманд стоеше до мен и чакаше, бяхме на Булеварда на Капуцините. Или пък това беше Дьо Темпъл? Не бях сигурен. Бях вбесен, че телата на Клодия и Мадлен останаха на онова гнусно място. Виждах как Сантяго рита овъгленото тяло на моето дете! Закрещях през стиснати зъби и мъжът вътре се изправи от мястото си, а стъклото пред него се замъгли от дъха му.

— Махни се от мен — извиках на Арманд. — Продъни се в ада, не ме доближавай. Предупреждавам те, не ме доближавай.

Отдалечих се от него по булеварда, а една двойка отстъпи от пътя ми и мъжът даже протегна ръка, за да защити жената.

После се затичах. Хората ме гледаха учудени. Как ли съм изглеждал в очите им? Подивяло бледо създание, което се движи бързо като призрак. Когато най-сетне спрях, бях напълно изтощен, вените ми горяха от глад. Мисълта за убийство обаче ме изпълваше с отвращение. Седях на каменните стълби пред една църква, до една от малките странични врати, издълбани в камъка, които се залостват през нощта. Дъждът беше отслабнал, или поне така ми се стори. Улицата беше страховита и тиха, само един мъж мина далеч от мен с черен чадър. Арманд стоеше под дърветата от другата страна. Зад него се виждаше малка горичка с влажна трева, от която се издигаше мъгла.

Успях някак да се успокоя, като мислех единствено за болката в главата и стомаха си и за свитото си гърло. Лека-полека мислите ми се проясниха и аз си дадох сметка за всичко случило се, че съм се отдалечил много от Театъра и че останките на Мадлен и Клодия са още там. Жертви на унищожение, умрели в прегръдките си. Почувствах огромна решителност, бях готов на всичко.

— Не можех да го предотвратя — каза ми тихо Арманд.

Вдигнах очи и видях, че изражението му е изключително тъжно. Извърна се от мен, сякаш осъзна, че е безсмислено да ме убеждава в това. Почувствах огромната му мъка, поражението му. Знаех, че ако в този миг реша да излея целия си гняв върху него, той няма да ми се противопостави. Пак виждах старото отчуждение и пасивност, които сякаш бяха в основата на всичко и които го караха да повтаря: „Не можех да го предотвратя.“

— Напротив, можеше! — отвърнах тихо. — Много добре знаеш, че си могъл. Ти си техният водач! Само ти познаваш границите на мощта си. Те не разбират нищо, не са като теб.

Той все така не ме поглеждаше. Виждах какъв ефект имат върху него думите ми. Изглеждаше изтощен и тъжен.

— Ти имаш влияние върху тях. Те се страхуват от теб! — продължих аз. — Можеше да ги спреш, ако беше пожелал да използваш силата си, дори отвъд границите, които сам си си поставил. Ти сам си решил да не се намесваш. Заради скъпоценната си истина! Много добре те разбирам. В теб виждам отражение на самия себе си!

Той ме погледна в очите, но не каза нищо. Болката, изписана на лицето му, беше ужасна, толкова голяма, че не можеше да я контролира. Той се страхуваше от тази емоция. Аз не се страхувах. Той усещаше моята болка, защото способността му да съпреживява беше по-голяма от моята. Аз не усещах неговата болка, тя не значеше нищо за мен.

— Разбирам те много добре… — продължих. — Знаеш ли кое е в ядрото на моята злина? Пасивността ми. Слабостта, отказът да отхвърля този извратен и глупав морал, тази ужасяваща гордост! Позволих да се превърна в това, което съм, въпреки че знаех, че не бива. Позволих Клодия да бъде превърната във вампир. Стоях и гледах как тя убива Лестат, без да ѝ попреча с нищо. Не си помръднах пръста да я спра. А Мадлен, аз позволих тя да стигне дотам, макар че не биваше да я превръщам в една от нас. Знаех, че не бива! Е, вече няма да бъда пасивно, слабо същество, което се лута от злина на злина и плете мрежата на злото, чиято жертва съм самият аз. Свърши се! Вече знам какво да сторя. И те предупреждавам, заради това, че ме спаси от онзи гроб: Не се връщай отново в „Театъра на вампирите“. Дори не го доближавай.