Ан Райс - Интервю с вампир

И все пак в очите ми избиха сълзи и аз неистово започнах да удрям по капака. Главата ми се мяташе наляво-надясно, представях си ужаса на нощите, които ме очакват. За да се откъсна от връхлитащата ме лудост, започнах да мисля за Клодия — представях си как ръцете ѝ ме обгръщат в сумрака на хотела, виждах извивката на бузката ѝ, бавното потрепване на миглите ѝ, копринения допир на устните ѝ. Целият се сковах, а краката ми заритаха по дъските. Бяха приключили с тухлите и чух отдалечаващи се стъпки. Започнах да викам Клодия и да се мятам, докато вратът ми не пламна от болка и не разкървавих с нокти дланите си. Лека-полека, като леден поток, дойде и познатият паралитичен сън. Опитах се да призова Арманд — отчаяно и глупаво усилие. Докато клепачите ми натежаваха и ръцете ми се отпускаха, смътно си давах сметка, че и той спи някъде, в своето убежище. Направих последно усилие да се освободя. Наоколо цареше мрак, ръцете ми безсмислено удряха дървото. Бях много изтощен. После дойде забравата.

Събуди ме някакъв глас. Далечен, но ясно доловим. Изрече името ми два пъти. В първия миг не можах да осъзная къде съм. Бях сънувал някакъв сън, който се изплъзваше, без да остави никакъв спомен, и нещо ужасно, което исках да си отиде. Отворих очи и усетих капака на ковчега над себе си. Слава Богу, осъзнах къде се намирам в същия миг, в който чух гласа на Арманд. Отговорих му и викът ми беше оглушителен в тесния ковчег. С ужас установих, че той ме търси, а аз не знам къде съм и не мога да му кажа. Но после го чух да ми говори, казваше ми да не се страхувам. Чух силен шум, който се повтори. После нещо изскърца, тухлите се срутиха. Няколко паднаха върху капака на ковчега. Арманд ги вдигна една по една и започна да откъртва ключалките.

Капакът изскърца. В очите ми блесна малка пролука, поех си жадно дъх и усетих как по лицето ми избива пот. Капакът се отвори и аз ослепях за миг. Седнах и видях през пръстите си ярката светлина на газена лампа.

— Бързо — каза ми Арманд. — Не вдигай шум.

— Къде отиваме? — попитах, виждах някакъв тухлен проход зад разбитата врата, по който имаше запечатани врати. Веднага си представих ковчези зад тези тухлени стени, ковчези, в които лежат гладни и гниещи вампири. Арманд ме вдигна на крака и пак ми заръча да не вдигам шум. Тръгнахме по прохода. Той спря пред една дървена врата и изгаси лампата. Първо настъпи пълен мрак, но след миг под вратата засия светлина. Той я отвори внимателно, за да не изскърца. Чувах собственото си дишане и се опитвах да го сдържам. Влязохме в нисък проход, който водеше към неговата килия. Докато вървях до Арманд, прозрях една ужасна истина. Той спасяваше само мен. Протегнах ръка да го спра, но той ме дръпна след себе си. Чак когато се озовахме на уличката до театъра, успях да го накарам да се обърне, но той само поклати глава и каза:

— Не мога да я спася!

— Нали не очакваш да си тръгна без нея! Те я държат долу! — Бях ужасѐн. — Арманд, трябва да я спасиш! Нямаш друг избор!

— Защо говориш така? — попита той. — Не разбираш ли, че не мога да я спася. Те ще се изправят срещу мен. Нищо не би ги спряло. Луи, разбери, не мога да я спася. Само ще те изложа на риск. Не бива да се връщаш там.

Отказвах да призная, че е точно така. Разчитах единствено на него. Даже вече не изпитвах страх. Исках само да се върна за Клодия, бях готов дори да умра. Наистина беше съвсем просто, не ставаше дума за кураж. Знаех и че Арманд ще ме последва и няма да се опита да ми попречи.

И се оказах прав. Хукнах обратно по коридора, към стълбището, което водеше към главната зала, и Арманд ме последва. Чувах вампирите горе. Чувах всякакви звуци, от движението по парижките улици. Вампирите се бяха събрали в залата. Когато стигнах до края на стълбите, видях Селесте пред вратата. Държеше една от онези странни маски и само ме гледаше. Не ми се стори притеснена. Всъщност дори беше странно безразлична.

Щях да разбера, ако се беше впуснала към мен или пък беше извикала на другите. Но тя не направи нищо подобно. Отстъпи към залата, обърна се рязко, явно наслаждавайки се на красивото движение на фустите си, и се приближи към кръга от вампири в центъра на залата. Вдигна маската пред лицето си и каза тихо зад нарисувания череп:

— Лестат… твоят приятел Луи е тук. Внимавай, Лестат!

Тя свали маската и отнякъде се чу смях. Вампирите бяха из цялата зала — тъмни фигури, настанени в креслата, или скупчени на групички. Лестат седеше прегърбен в едно кресло и не ме поглеждаше.