Ан Райс - Интервю с вампир

— Спокойно — отвърна Сантяго и посегна към него, но Лестат се отдръпна и почти изгуби равновесие. Хвана се за облегалката на креслото и остана така, със затворени очи, за да се успокои.

— Но той ѝ е помогнал… — започна Сантяго и пристъпи към него. Лестат вдигна поглед и отвърна:

— Не, Луи, ти трябва да се върнеш с мен. Трябва да ти кажа нещо… за онази нощ в блатото. — Замълча и пак се огледа така, сякаш беше в клетка, ранен и отчаян.

— Чуй ме, Лестат — започнах аз. — Остави я, остави я да си върви… и аз… аз ще се върна с теб. — Думите ми прозвучаха някак кухо. Опитах се да пристъпя към него, да го погледна спокойно, да усети силата ми. Той също ме гледаше, бореше се със собствената си слабост. Селесте ме хвана за китката. — Кажи им — продължих аз, — кажи им как се отнасяше с нас, че не знаехме законите, че тя не знаеше, че съществуват други вампири.

През цялото време си мислех само едно — че Арманд трябва да се върне тази нощ, че трябва да се появи. Той щеше да сложи край на това.

Тогава чух шум, сякаш нещо беше влачено по пода. Чувах и немощния плач на Мадлен. Огледах се и я видях в един стол. Взираше се в мен с нарастващ ужас. Опита се да стане, но те не ѝ позволиха.

— Лестат — започнах аз отново. — Какво искаш от мен? Каквото и да е, ще го направя…

Тогава видях откъде идва шумът. Лестат също го видя. Влачеха през залата ковчег с големи железни ключалки. Веднага разбрах какво ще последва и извиках отчаяно:

— Къде е Арманд?

— Тя ми го причини, Луи. Тя ми го причини. Не ти! Тя трябва да умре — говореше Лестат, гласът му изтъняваше все повече, а дъхът му се накъсваше от усилието. — Махнете това нещо оттук, Луи се връща с мен — изкрещя Лестат на Сантяго, но той само се изсмя. Селесте го последва и скоро вече всички вампири се смееха.

— Вие ми обещахте — извика Лестат.

— Нищо не сме ти обещавали — отвърна Сантяго.

— Те са се подиграли с теб — казах му аз, когато отвориха ковчега. — Подиграли са се! Трябва да намериш Арманд, той е главният тук. — Но Лестат като че ли не ме разбираше.

Започнах да се съпротивлявам с всички сили, ритах ги, опитвах да се освободя, крещях, че Арманд не би позволил това, че не бива да нараняват Клодия. И все пак те ме набутаха в ковчега, а яростните ми опити да се освободя не доведоха до нищо друго, освен че ми попречиха да чувам воя на Мадлен и блокираха за миг ужасната мисъл, че и Клодия ще бъде довлечена тук. Помня, че натисках отчаяно капака, но той се затръшна над мен, ключалките се затвориха и заключиха със скърцане на метал. Тогава в ума ми пламнаха отдавна изречени думи, думите на Лестат: „Едно гладуващо дете е ужасна гледка, а гладуващ вампир е още по-лошо. Ще чуят писъците ѝ чак в Париж.“ Обляното ми в кръв треперещо тяло застина в задушния ковчег. Не спирах да си повтарям, че Арманд ще ме спаси.

Вдигнаха ковчега и чух стържене на ботуши по пода. Люлеех се наляво-надясно, посегнах да се задържа за стените на ковчега и затворих очи. Заповядвах си да не докосвам стените и да не мисля за тясното пространство, в което съм затворен. Ковчегът се наклони, когато го понесоха по стълбите. Смътно долавях виковете на Мадлен, която зовеше Клодия, сякаш очакваше от нея спасение. „Викай Арманд, мислех си, той трябва да се прибере тази нощ.“ Само мисълта колко унизително ще е да закрещя ме накара да остана тих в ковчега.

Но тогава ми хрумна друго: Ами ако той не се върне? Ако в онова имение има ковчег… Тогава се пречупих напълно, изгубих контрол над тялото си и се замятах диво, за да се обърна и да заблъскам с гръб капака. Но не можех, беше твърде тясно. Главата ми се отпусна на дъските, по тялото ми течеше пот.

Вече не чувах виковете на Мадлен. Чувах само тропота на ботушите им и собственото си дишане. Помислих си, че Арманд ще се върне поне на следващата нощ — да, ще се върне и те ще му кажат какво са сторили. Той ще ни открие и ще ни освободи. Ковчегът се залюля. Усетих мирис на вода, почувствах хладината ѝ в задушния ковчег. Но миришеше и на нещо друго — на пръст. Пуснаха рязко ковчега и всичко ме заболя. Започнах да разтривам ръцете си, като се опитвах да не докосвам капака, да не усещам колко е близо, за да не събудя отново паниката.

Мислех си, че ще ме оставят така и ще си тръгнат, но те все още бяха наблизо. Долових непозната миризма, а после застинах, защото установих, че зидат стена. Усещах миризмата на хоросан. Бавно вдигнах ръка и избърсах лицето си. Е, добре, утре вечер ще съм свободен, мислех си, но с всеки миг ковчегът ми се струваше все по-тесен. Арманд ще дойде утре вечер, а дотогава ще си представям, че съм в собствения си ковчег, и ще спя, както винаги.