Ан Райс - Интервю с вампир

Той сякаш се замисли, после каза:

— Това има ли значение? Не съм имал щастието да изпитвам любов към много хора или към много неща. Но него го обичам, да. Вероятно не по начина, който ти имаш предвид. Успяваш да ме объркаш доста лесно. Ти си загадка. Аз нямам нужда вече от онзи вампир.

— Бяха ми дарени вечен живот, изострени сетива и нуждата да убивам — бързо обясних аз, — защото вампирът, който ме превърна, искаше моята къща и парите ми. Можеш ли да разбереш подобно нещо? И все пак зад всичко това имаше още много други неща. Те започнаха да ми се разкриват постепенно, малко по малко! Все едно си открехнал врата пред мен, аз виждам светлината и трябва да стигна до нея, да отворя вратата изцяло и да навляза в мястото, за което ти си ми казал, че съществува! Но всъщност аз не вярвам, че то съществува! Вампирът, който ме превърна, за мен беше олицетворение на самото зло — беше мрачен, без въображение, безсъдържателен и винаги разочароващ! Сега го разбирам. Но ти, ти си нещо съвсем различно! Отвори вратата за мен, отвори я широко. Разкажи ми за онзи дворец във Венеция, за любовта, завършила с проклятие. Искам да чуя за това.

— Самозалъгваш се. Ти не се интересуваш от онзи палат — каза Арманд. — Вратата, която виждаш, води към мен. Ти искаш да живеем заедно, както го искам и аз. Аз съм зло, в което има безкрайно много степени, и няма никаква вина.

— Точно така — промърморих аз.

— Ето защо си нещастен. Ти дойде при мен и каза, че има само един грях — съзнателното отнемане на човешки живот.

— Да… Сигурно доста си се смял…

— Никога не съм ти се присмивал — каза той. — Не мога да си го позволя. Само ти можеш да ме спасиш от онова отчаяние, което ти описах. Ти си моята връзка с деветнайсети век, ти ще ми помогнеш да го разбера, да се съживя. От това имам отчаяна нужда. Точно теб чаках в онзи Театър на вампирите. Ако познавах смъртен с подобна чувствителност, с такава умозрителност, с такава болка в сърцето, щях да го превърна във вампир на мига. Но такива рядко се срещат. Трябвало е да чакам теб. И сега ще се боря за теб. Моята любов не познава жал. Това ли е за теб любовта?

— Но ти ще направиш ужасна грешка — казах веднага, като го гледах в очите. Още не бях осъзнал напълно думите му. Никога не бях потъвал в така дълбоко безсилие. Защото нямаше да мога да го задоволя. Не можах да задоволя Клодия. Не успях да задоволя и Лестат. Бях разочаровал дори смъртния си брат Пол!

— Не. Трябва да се свържа някак с този век — отговори ми той спокойно. — И мога да го сторя само чрез теб… не искам да ме учиш на нещо, което мога да видя в галерията или пък да прочета в книгите… ти носиш духа и сърцето на своя век.

— Не, не. — Разперих ръце, бях на път да избухна в горчив, истеричен смях. — Нима не разбираш? Не нося духа на своя век. Аз съм непригоден за нищо и винаги съм бил такъв! Не принадлежа на никой век, на никое място! — Да, това беше болезнената истина.

Лицето му обаче просветля от неустоима усмивка. Имах чувството, че ще се разсмее с глас, и наистина раменете му леко се разтресоха.

— Луи — каза той тихо. — Та именно това е духът на твоя век. Нима не го разбираш? Всички се чувстват така. Усещането ти за прокълнатост и за липса на вяра е характерно за твоето време.

Бях така зашеметен от думите му, че доста време не помръднах, само се взирах в огъня. Дървото вече беше изгоряло и в огнището имаше въглени — сиво-червена пустош, която би се пръснала на прах, удариш ли я с ръжена. И все пак излъчваше много топлина и светлина. Виждах целия си живот като на длан.

— А вампирите от Театъра… — попитах тихо.

— Те реагират на този век с цинизъм, не могат да разберат смъртта на възможностите, техният глупав стремеж към изтънчено задоволяване на нуждите им е пародия на свръхестественото, упадък, чието последно убежище е в тази комична, маниерна безпомощност. Нали ги видя, виждал си такива като тях цял живот. Ти отразяваш своя век различно. Ти отразяваш разбитото му сърце.

— Но това е нещастие. Нещастие, което ти не можеш да разбереш.

— Не се и съмнявам. Кажи ми какво изпитваш сега, какво те кара да бъдеш нещастен. Кажи ми защо не дойде при мен цели седем дни, макар че изгаряше от желание да го направиш. Кажи ми какво още те задържа при Клодия и онази жена.

Поклатих глава.

— Не знаеш за какво ме питаш. За мен беше неимоверно трудно да превърна Мадлен във вампир. Бях си обещал никога да не го правя, бях се зарекъл да не позволя на самотата да ме принуди да го сторя. Аз не виждам нашия живот като дар от сила и мощ. За мен той е проклятие. Нямам куража да умра. Но да направя друг вампир! Да накарам друг да страда така, да нося вината за смъртта на всички онези, които този вампир ще убие! Наруших клетвата си…