Ан Райс - Интервю с вампир

Поставих ръце под главата си и се вгледах в полилея; беше ми трудно да се откъсна от единия свят и да попадна в другия. Мадлен седеше на дивана и работеше с обичайната си страст, сякаш безсмъртието не включваше и миг почивка. Пришиваше кремава дантела към лилав сатен за малкото легло, като спираше само за да попие смесената с кръв пот от бялото си чело.

Затворих очи и се зачудих дали този миниатюрен свят няма да превземе всички стаи и аз, като Гъливер, една сутрин ще се събудя като овързан, нежелан гигант. Представих си къща, построена за Клодия, с градина, в която мишките ще са чудовища, с малки карети и цъфнали храсти вместо дървета. Смъртните ще са очаровани, ще коленичат да поглеждат през малките прозорчета. Те ще ги привличат като паяжина.

Но аз вече бях овързан със здрави въжета. Не само от приказната красота, от изкусителната тайна на белите рамене на Клодия и от сиянието на перлите, от омайващата апатия, от миниатюрните шишенца с парфюм, аз бях окован от страх. Страхувах се, че извън тези стаи, в които напътствах Мадлен — обяснявах ѝ вампирската природа и същността на убийството, макар че Клодия би се справила по-добре от мен, ако бе показала желание да го стори — че извън тези стаи, където всяка нощ получавах сладки целувки и спокойни погледи, уверяващи ме, че омразата на Клодия към мен няма да се завърне, извън тези стаи един ден ще открия, че по собствено желание съм позволил да се променя напълно, да загубя човешкото в себе си, което единствено бе способно да обича. Какво ще изпитвам тогава към Арманд, заради когото бях превърнал Мадлен, заради когото бях пожелал да бъда свободен? Странно и объркващо отчуждение? Тъпа болка? Неразпознаваема тръпка? Дори сред тази светска суета, аз пак го виждах в монашеската му килия, виждах тъмните му очи и усещах как ме привлича.

И все пак не отидох при него. Не смеех да науча колко голяма е загубата ми. Не смеех да я разгранича от друга, потискаща мисъл: че в Европа не открих никакво знание, което да излекува самотата ми, което да изличи отчаянието ми. Бях дълбал само в собствената си жалка душа, бях открил болката на Клодия и страстта по един вампир, който може би беше по-лош дори от Лестат и заради когото аз бях станал зъл като Лестат, но в когото за първи път бях видял обещание за добро насред това всепоглъщащо зло.

Но тези мисли вече се отдалечаваха от мен. Часовникът тиктакаше над камината, Мадлен искаше да види представленията в „Театъра на вампирите“ и се кълнеше, че ще защитава Клодия от всеки вампир там. Клодия пък казваше:

— Не още, почакай.

Аз лежах и гледах с известно облекчение колко силна е любовта на Мадлен към Клодия, колко сляпо и страстно я обича. Не изпитвах никакво съжаление към нея. Смятах, че още не е изпитала никакво страдание, не разбираше изобщо смъртта. Беше се отдала изключително лесно на крайната жестокост. Но и аз, с огромното ми самомнение и способност за самозаблуда, бях смятал, че единствената истинска емоция, която съм изпитвал, е мъката по покойния ми брат. Бях си позволил да забравя напълно как се влюбих в сияйните очи на Лестат, че продадох душата си заради тяхното искрящо многоцветие, и си мислех, че в тях се крие силата да ходиш по водата.

Какво би трябвало да стори Исус, за да ме накара да го последвам, както го беше последвал Матей или Петър? Като начало да се облича добре. Да има красиво лице и гъста руса коса.

Мразех се. И така, докато около мен приспивно жужеше разговорът между Клодия и Мадлен — Клодия шепнеше нещо за убиване и скорост, за вампирски умения, а Мадлен бе наведена над иглата си, — аз установих, че единствената емоция, на която вече съм способен, е ненавистта към самия мен. Обичах ли ги, мразех ли ги? Вече не ме интересуваше дали са там. Клодия докосна косата ми, сякаш искаше да ми покаже, че е намерила покой. Не ме интересуваше. Вече виждах Арманд като някакво привидение, като зад стъкло. И докато стисках ръката на Клодия, за първи път разбрах защо ми прости така лесно, макар че бе казала, че ме мрази и обича: защото всъщност не чувстваше нищо.

След седмица придружихме Мадлен до магазина ѝ, за да запалим света на куклите. Помня как се отдалечихме по улицата след това и завихме в една тясна и мрачна алея, където беше съвсем тихо — чуваше се само дъждът. Видях червено зарево в небето. Заби камбана, чуха се викове на мъже. Клодия говореше нещо за огъня. Гъстият дим, който се издигаше над сиянието, ме изнервяше. Почувствах страх. Не дивия страх на смъртен, а сякаш нещо студено се заби в гърдите ми. Спомних си старата къща на Рю Роял, обгърната от пламъци, и Лестат, проснат на пода.