Ан Райс - Интервю с вампир

— Хвани се бързо за мен, когато те захапя — казах аз, а очите ѝ се разшириха и устата ѝ се отвори. — Когато се унесеш, вслушай се силно в биенето на сърцето ми. Дръж се за него и си повтаряй: „Ще оживея.“

— Добре, добре — кимаше тя, сърцето ѝ биеше лудо от вълнение.

Ръцете ѝ изгаряха врата ми, а пръстите ѝ трескаво посягаха към яката ми.

— Вгледай се в онази далечна светлина; не отделяй очи от нея дори за секунда и си повтаряй, че ще оживееш.

Тя изпъшка, когато забих зъби в плътта ѝ и топлата кръв рукна в устата ми. Гърдите ѝ се притискаха към мен, цялото ѝ тяло се изви безпомощно на дивана. Виждах очите ѝ, макар че бях затворил своите, виждах прелъстителната ѝ уста. Продължавах да пия и усещах как отслабва, ръцете ѝ се отпуснаха вяло до тялото.

— Дръж се — шептях ѝ, преглъщайки топлата кръв, сърцето ѝ бумтеше в ушите ми, а кръвта ѝ издуваше преситените ми вени. — Гледай лампата.

Сърцето ѝ забави ритъма си и започна да спира, главата ѝ клюмна върху кадифето, а очите ѝ се замъглиха. За миг ми се стори, че не мога да помръдна, но знаех, че трябва. Сякаш друг вдигна ръката ми и я поднесе към устата ми. Стаята се въртеше пред очите ми, бях се концентрирал върху светлината, както бях поръчал и на нея, и смучех кръв от китката си, а после я поднесох към устата ѝ.

— Пий! Пий! — казах ѝ, но тя лежеше като мъртва. Придърпах я към себе си, кръвта ми течеше по устните ѝ. Тя отвори очи и най-сетне усетих лекия натиск на устата ѝ. След миг хвана ръката ми здраво и започна да пие. Аз я люлеех, шепнех ѝ, отчаяно се опитвах да се отърся от унеса. А после усетих огромната ѝ жажда. Всяка вена в мен го усети. Имах чувството, че ме разнищва с всяко смукване, вкопчих се в канапето, усещах лудото биене на сърцето ѝ, пръстите ѝ се забиваха в ръката ми, в изпънатата ми длан. Болеше ме толкова много, че едва сдържах писъка си. Отдръпнах се от нея, но тя не ме пускаше, животът ми изтичаше през раната на китката, а Мадлен пиеше и стенеше. Вените ми, изпънали се като струни, като пламтящи жици, теглеха силно сърцето ми, докато най-сетне успях да се освободя от нея и паднах на пода, стиснал кървящата си китка.

Жената се взираше в мен, устата ѝ беше цялата в кръв. Гледа ме сякаш цяла вечност. Образът ѝ се раздвояваше и утрояваше пред размътения ми поглед, докато накрая се отпуснах треперещ на пода. Тя вдигна ръка към устата си, очите ѝ не помръдваха, само се разширяваха все повече. Надигна се бавно, сякаш невидима сила я издърпа от канапето. Огледа втренчено стаята, а огромната ѝ рокля се въртеше като колосана. Приличаше на фигурка върху музикална кутия, която не спира да се върти в ритъма на музиката. Накрая се вгледа в тафтата, сграбчи я и я стисна така, че материята се смачка с шумолене. Пусна я и бързо запуши ушите си, затвори очи и след миг ги отвори широко. После видя лампата, далечната мъждукаща газена лампа в другата стая, която излъчваше слабо сияние през отворените врати. Хукна натам, спря до нея и я загледа с изумление.

— Не я докосвай — каза ѝ Клодия и внимателно я поведе настрани.

Мадлен обаче беше видяла цветята на балкона и тръгна към тях. Прокара ръце по цветчетата и после притисна влажните си длани към лицето си.

Аз стоях в края на стаята и я наблюдавах. Тя стисна няколко цвята, смачка ги и остави листенцата да се посипят около нея. После докосна огледалото и се взря в очите си. Болката ми вече отшумяваше, бях превързал раната с носна кърпа, и чаках, защото виждах, че Клодия не си спомня какво ще последва. Двете танцуваха заедно, докато кожата на Мадлен избледняваше все повече на златистата светлина. Тя грабна Клодия в прегръдките си и започнаха да се въртят в кръг. Клодия изглеждаше притеснена и бдителна въпреки усмивката си.

Мадлен скоро се изтощи. Отстъпи назад и залитна, но бързо се изправи и внимателно остави Клодия на земята, а тя се вдигна на пръсти и я прегърна.

— Луи — прошепна ми тихо. — Луи…

Кимнах ѝ да се отдалечи. Мадлен сякаш не виждаше и двама ни, взираше се в протегнатите си ръце. Лицето ѝ беше бяло като платно. Докосна устните си и се взря в тъмните петна по пръстите си.

— Не, не! — прошепнах аз, хванах Клодия за ръката и я издърпах към себе си. Мадлен изстена.

— Луи — прошепна ми Клодия толкова тихо, че Мадлен още не беше в състояние да я чуе.

— Тя умира, ти просто не си спомняш този етап, защото беше много малка — прошепнах ѝ и прибрах косата от очите ѝ, без да изпускам Мадлен от поглед. Тя се мяташе от огледало на огледало, обляна в сълзи — животът си отиваше от тялото ѝ.