Ан Райс - Интервю с вампир

— Трябваше да се досетя — казах, а очите ми още прогаряха онази картина.

— Ще стоиш настрани. Селесте е много силна, защото е една от най-старите сред нас, освен това завижда на детето заради красотата му. А Сантяго само чака някакво доказателство за вашето престъпление.

Обърнах се бавно и го погледнах. Той отново стоеше зловещо неподвижен, сякаш не беше жив. Тишината се проточи. Още чувах думите му: „Искам само малко пространство и покой. Иначе нямаше да стоя тук.“ Изпитах такъв силен копнеж към него, че се наложи да впрегна всичките си сили, за да остана на мястото си. Щеше ми се нещата да се подредят така: Клодия да е в безопасност сред тези вампири, без да е заплашена от наказание за някакво престъпление, а аз да съм свободен, свободен завинаги в тази килия, докато съм добре дошъл в нея.

Погледнах към смъртното момче, но не го видях заспало на леглото, а коленичило и прегърнало Арманд. За мен това беше икона на любовта, която сам изпитвах. Не, това не беше физическа любов, макар че Арманд беше красив и мисълта за интимност с него не можеше да бъде отблъскваща. Но за вампирите физическата любов намира своята кулминация и се задоволява единствено в едно — в убийството. Говоря за друг вид любов, за привличането, което изпитвах към него като към мой учител. Учител, какъвто Лестат никога не е бил.

Знаех, че Арманд не би крил знание от мен. Той щеше да ме пропусне, както стъклото пропуска лъча, за да черпя от него и да укрепвам. Затворих очи. Той каза нещо, но съвсем тихо: „Знаеш ли защо съм тук?“.

Погледнах го, като се питах дали е разчел мислите ми, дали е способен на това, щом притежава огромна мощ. След всички тези години вече бях готов да простя на Лестат, че не бе способен да ми покаже как да използвам силата си. И все пак копнеех именно за това. Отново ме обзе тъга, заради собствената ми слабост и ужасната ми дилема. Клодия ме очакваше, моята дъщеря и любима.

— Какво трябва да сторя? — прошепнах. — Да стоя далеч от тях и от теб? След всички тези години…

— Какво значение имат годините за теб? — каза той.

Усмихнах се и кимнах.

— Какво искаш да сториш? — попита ме с най-нежния и съчувствен тон.

— Нима не знаеш, нима нямаш силата да разбереш? — отвърнах аз. — Не можеш ли да четеш мислите ми?

Той поклати глава.

— Не и по начина, който имаш предвид. Знам само, че ти и детето сте в истинска опасност. Знам, че си самотен въпреки обичта ѝ и че това е непоносимо за теб.

Аз се изправих. Трябваше само да ида до вратата, да прекося бързо коридора, но тези прости действия изискваха и последните капки от моята сила, от странната особеност на вампирското съществуване, която познавах едва повърхностно — отчуждеността.

— Просто те моля да ги държиш далеч от нас — казах аз от прага, но не можах да го погледна, дори не исках да чувам мекия му глас.

— Не си отивай — каза той.

— Нямам избор.

Вече бях в коридора, когато го чух така близо до мен, че се сепнах. Гледаше ме право в очите и ми подаваше някакъв ключ.

— Тук има една врата — каза ми и посочи към тъмния край на пасажа, където си мислех, че има стена. — Стълбите водят към една странична уличка, само аз ги използвам. Мини оттам, за да избегнеш останалите. Разтревожен си и те ще го забележат. — Веднага се обърнах, въпреки че с цялото си същество копнеех да остана с него. — Но нека ти кажа едно — продължи той и леко притисна опакото на дланта си към сърцето ми. — Използвай силата в теб. Не се гнуси от нея. Използвай я! А когато те видят горе на улицата, използвай тази сила, за да направиш изражението си неразгадаемо, гледай на тях, както на всеки друг, и се пази. Запомни тези думи, нека те да са нещо като амулет за теб. А когато срещнеш погледа на Сантяго или на някой друг вампир, говори му любезно, но не забравяй предупреждението ми. Помни какво ти казах. Говоря ти направо, защото знам, че ти предпочиташ така. В това е твоята сила.

Взех ключа от него и дори не помня как съм отключил вратата и съм тръгнал по стълбите. Не помня и къде остана той. Помня само, че излязох на една тъмна странична уличка до театъра и чух Арманд да ми говори много тихо, някъде близо до мен: „Ела пак при мен, когато можеш.“ Огледах се, но не го видях никъде. Той на няколко пъти ми беше казал да не напускам хотела, за да не давам на останалите доказателството за вината ни, което те само чакаха.

— Да убиеш друг вампир е много вълнуващо — каза ми той. — Затова е забранено под страх от смъртно наказание.