Ан Райс - Интервю с вампир

— Но да оставаш сам в това състояние на ума, когато дори не чу стъпките ми… Харесваш ми. Искам да дойдеш горе. — И той бавно ме вдигна на крака.

В този миг вратата на килията на Арманд се отвори и хвърли светлина в коридора. Чух го да идва и Сантяго ме пусна. Стоях съвсем объркан. Арманд се появи в подножието на стълбите с Клодия на ръце. Тя имаше същото безизразно изражение, като че ли беше дълбоко замислена за нещо и не виждаше нищо около себе си. Не разбирах какво ѝ става. Взех я от Арманд и тя уви нежните си ръчички около мен, сякаш бяхме в ковчега и се отдавахме на дълбокия сън.

Арманд изблъска силно Сантяго и той политна назад, но бързо се надигна само за да получи още един удар от Арманд, който го изтласка към върха на стълбите. Всичко това се случи толкова бързо, че аз виждах само вихъра на дрехите им и чувах дращенето на ботушите им. После Арманд остана сам на върха на стълбите и аз тръгнах към него.

— Няма да можеш да напуснеш театъра тази нощ — прошепна ми той. — Сантяго се съмнява в теб. Аз те доведох тук и той смята, че има право да те опознае по-добре. Твоята сигурност зависи от това. — Поведе ме бавно към балната зала. После се обърна и притисна устни към ухото ми: — Трябва да те предупредя. Не отговаряй на никакви въпроси. Питай и намирай отговорите, които търсиш, постепенно. Но не разкривай нищо, особено за произхода си.

Отдалечи се от нас, но ни направи знак да го последваме в мрака, където се бяха събрали останалите — скупчени като мраморни статуи. Лицата и ръцете им приличаха на нашите. Изведнъж изпитах силното чувство, че сме направени от един и същ материал. Тази мисъл ми беше хрумвала от време на време през дългите години в Ню Орлиънс и сега ме разтревожи силно, когато видях отраженията на вампирите във високите огледала по стените, между ужасяващите стенописи.

Клодия сякаш се събуди, когато се настаних в едно от дъбовите кресла. Наведе се към мен и ми каза нещо несвързано, но в потвърждение на думите на Арманд: да не разкривам нищо за произхода ни. Исках да говоря с нея, но високият Сантяго ни гледаше, като хвърляше по някой поглед и на Арманд. Една групичка жени вампири се бяха събрали около Арманд и аз усетих лека възбуда, когато видях как са го прегърнали през кръста. Но най-впечатляващото не бяха изящните им тела, деликатните черти и грациозните ръце, нито омайващите им очи, фиксирани в мен. Впечатли ме собствената ми дива ревност. Изплаших се, когато ги видях да се приближават към него и той се обърна, за да ги целуне. После ги доведе при мен и това ме обърка още повече.

Помня имената само на Естел и Селесте — порцеланови красавици, които започнаха да галят Клодия като слепци. Прокарваха ръце през сияйната ѝ коса, докосваха устните ѝ, а тя, с все още замъглен поглед, търпеше това. Жените не можеха да разберат нещо, което отдавна бях проумял: че в това малко телце живее остър ум на жена. И сега, докато наблюдавах как Клодия се извръща към тях, прихванала лилавата си рокля и как се усмихва студено на възхищението им, аз се чудех колко ли пъти съм ѝ говорил като на малко дете, галил съм я без мярка и съм я вземал на ръце. Умът ми препускаше в три посоки: мислех за последната ни нощ в хотел „Сен Габриел“, от която сякаш беше минал цял век — тогава Клодия ми беше говорила за любовта с ожесточение; още не можех да дойда на себе си след разговора с Арманд и едновременно с това бях погълнат от присъствието на вампирите, които си шепнеха в мрака под гротескните стенописи. Можех да науча много за тях, без дори да задавам въпроси. Ясно беше, че животът на вампирите в Париж е такъв, какъвто се страхувах, че е — случилото се на малката сцена в театъра го доказваше.

Цялата къща тънеше в приглушени светлини и навсякъде имаше картини, които се увеличаваха почти всяка нощ от вампирите с нова гравюра или пък с творба от съвременен художник. Селесте беше сложила студената си ръка на рамото ми и ми говореше с презрение за хората, създали тези картини, а Естел, която държеше Клодия в скута си, уточни за мен, наивния американец, че вампирите не са сътворили тези ужасии, а само са ги събрали, потвърждавайки отново и отново, че хората са способни на много по-голямо зло.

— Нима художниците на тези картини са сътворили зло? — попита тихо Клодия.

Селесте отметна назад черните си къдрици и се засмя.

— Представиш ли си нещо, то лесно може да се сътвори на практика — отвърна тя бързо, но очите ѝ криеха потисната враждебност. — Разбира се, ние се стараем да не отстъпваме на хората в разнообразните методи на убийство! — Наведе се бързо напред и докосна коляното на Клодия. Тя само я погледна, а Селесте се изсмя нервно и продължи.