Стивън Кинг - Джойленд

Изкисках се, госпожа Емалина Шопло също се засмя.

Слязохме по външната стълба и новата ми хазяйка попита:

— Как е Лейн Харди? Още ли носи глупавата си фермерска шапка?

— На мен ми приличаше на каубойска.

Тя сви рамене:

— Фермерска, каубойска, все тая.

— Добре е, но ми каза нещо…

Тя ме изгледа изпод око. Поусмихна се, но май не й беше весело.

— Каза ми, че в павилиона за забавления — нарече го „Къщата на ужасите“, — витаел дух. Попитах го дали не ме занася, а той отвърна, че не. Добави, че вие сте наясно по този въпрос.

— Така ти каза значи?

— Да. Твърди, че знаете за Джойленд повече и от него самия.

Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади пакет „Уинстън“.

— Ами, поназнайвам. Съпругът ми беше старши механик там, додето не почина от инфаркт. Когато се оказа, че застраховката му „Живот“ била мизерна, при това ликвидирана от заеми, започнах да давам под наем горните два етажа. Какво друго ми оставаше? Имаме само една дъщеря, сега работи в една агенция в Ню Йорк. — Тя запали цигарата си, вдиша дима и го изпусна със смях. — Работи и над заличаване на южняшкия си акцент, но това е друга история. Тази грамадна и чудовищно грозна къща беше любимата играчка на Хауи и аз не му се сърдех. Поне си изплати парите. А и така поддържам връзката с лунапарка, защото ми се струва, че така оставам свързана и с него. Разбираш ли ме?

— Да.

Тя ме погледна през стелещия се цигарен дим, усмихна се и поклати глава:

— Не, твърде млад си да го разбереш, казваш го от учтивост.

— Майка ми почина преди четири години. Татко още скърби. Твърди, че частица от живота му си е отишла с нея. Аз поне имам учението си и моята приятелка. А татко кукува сам в къщата северно от Китъри, която е твърде голяма за него. Знае, че трябва да я продаде и да си купи по-малка близо до работата си, и двамата го знаем, но той не предприема нищичко. Така че ви разбирам много добре.

— Съжалявам за майка ти. Все си патя от моята голяма уста. С автобуса в пет и десет ли си заминаваш?

— Да.

— Ела в кухнята. Ще ти приготвя печено сирене и ще стопля в микровълновата фурна доматена супа. Имаш време. А докато ядеш, ще ти разправя тъжната история на призрака на Джойленд, ако те интересува.

— Истински ли е призракът?

— Никога не съм била в идиотската „Къща на ужасите“, така че не съм сигурна, но убийството в историята е истинско, гарантирам.

Супата беше от консерва, обаче печеното сирене беше „Мюнстър“, любимото ми, и ми се стори божествено вкусно. Тя ми наля чаша мляко и настоя да го изпия. Бях, както се изрази, подрастващ. Седна срещу мен, и тя с купичка супа пред себе си, но без сандвич („Трябва да внимавам за моминската си фигура“) и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите й в Джойленд, които бяха в изобилие.

— Случи се преди четири години, тоест горе-долу по времето, когато майка ти е починала. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.

— Струва ми се, че започвате от средата — напомних й.

Госпожа Шопло се засмя.

— Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля й, ако й е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“, на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“, ресторантчето за морски храни до концертната зала. Било след един часа. Колкото до времето на смъртта, знаеш как го установяват — стомашно съдържание и прочие…

— Да.

Вече бях омел сандвича и насочих вниманието си към супата. Разказът ни най-малко не отнемаше от апетита ми. Все пак бях на двайсет и една и макар да не бих го признал, дълбоко в себе си бях сигурен, че никога няма да умра. Дори смъртта на майка ми не беше разколебала непоклатимото ми убеждение.

— Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“ — знаеш, то вози бавно, не пречи на храносмилането, а после я вкарал в „Къщата на ужасите“ с влакчето, дето се движи по една релса. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, й прерязал гърлото и я изхвърлил край монорелсата. Изхвърлил я като боклук. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза — онази, по която попаднала повечето от кръвта, — на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.