Стивън Кинг - Джойленд

— Вече си в развлекателния бизнес, млади господин Джоунс — рече новият ми шеф. — Сега лунапарковете не са като едновремешните, но пък и не са чак толкова различни. Знаеш ли какво означава да работиш в увеселителен парк?

— Не съвсем, господине.

Очите му бяха сериозни, но по устните му трептеше усмивчица.

— Означава лапнишараните да си тръгнат доволни от тук. Впрочем ако някога чуя да наричаш посетителите „лапнишарани“, ще изхвърчиш мълниеносно. Аз имам право да им казвам така, защото съм в развлекателния бизнес, откакто пораснах достатъчно, че да се бръсна. Те са си лапнишарани не по-различни от селяндурите от Оклахома и Арканзас, които се стичаха на панаирите, където работех след Втората световна война. Хората, които идват в Джойленд, носят по-хубави дрехи, карат фордове и фолксваген комби, вместо фермерски пикапи, но самата атмосфера ги превръща в лапнишарани със зяпнали усти. Ако не го постигаме, значи не си вършим работата. Но за вас те са чинчили. Ако го чуят, ще направят асоциация с нещо луксозно, но ние с вас знаем за какво иде реч. Те са зайци, господин Джоунс, хубави угоени зайци, които търчат от атракцион към атракцион вместо от дупка към дупка.

Намигна ми и лекичко стисна рамото ми.

— Чинчилите трябва да си тръгнат доволни, иначе ще фалираме. Виждал съм да се случва и става много бързо. Това е увеселителен парк, млади ми господин Джоунс, така че гали чинчилите и съвсем леко подръпвай ушите им. Накратко, забавлявай ги.

— Разбрах — обещах… макар да не бях съвсем наясно как ще допринеса към забавлението, като лъскам Автодяволите (тукашният вариант на блъскащи се колички) или като карам машина за почистване по „Следата на хрътката“ след края на работното време.

— И да не си посмял да ми вържеш тенекия. Искам те тук на уговорената дата и пет минути преди уговорения час.

— Добре.

— В шоубизнеса има две важни правила, малкия: да си пазиш портфейла… и никога да не закъсняваш.

Когато на излизане минах под голямата арка с неонов надпис „Добре дошли в Джойленд“ (в момента неоновите светлини бяха угасени) и излязох на празния паркинг, зърнах Лейн Харди, който се беше облегнал на една от затворените будки за билети и пушеше цигарата, дето преди това бе затъкната зад ухото му.

— В парка вече не може да се пуши — обясни той. — Нови правила. Господин Истърбрук казва, че сме първият увеселителен парк в Америка, който ги въвежда, но няма да сме последният. Назначиха ли те?

— Да.

— Поздравления, Фреди дръпна ли ти речта за панаирите?

— Ами… да.

— А светна ли те как да галиш чинчилите?

— Да.

— Може да е досаден чудак, но е врял и кипял в шоубизнеса, видял е всичко, дори по два пъти, и усетът му не го лъже. Според мен ще се справиш. Пасваш на тукашната шарения, хлапе. — Той направи жест към парка, чиито основни съоръжения се открояваха на фона на безукорносиньото небе: „Мълния“, „Друсам до откат“, плавните завои и извивки на водната пързалка „Капитан Немо пляс-тряс“ и, разбира се, виенското колело „Каролайна“. — Кой знае, може пък тук да направиш кариера.

— Може — рекох, макар вече да бях решил каква ще е кариерата ми: щях да пиша романи и от онзи разкази, които публикуват в „Ню Йоркър“. Всичко бях обмислил. Вече кроях планове как ще се оженя за Уенди Кигън и как ще изчакаме да прехвърлим трийсетте, за да си родим две дечица. Когато си на двайсет и една, животът е като пътна карта. Едва някъде към двайсет и пет те осенява подозрението, че си гледал картата наопаки, но чак на около четирийсет вече си напълно сигурен. А като навършиш шейсет, вече си прецакан, от мен да го знаеш.

— Рози Голд пробута ли ти вече обичайните си пророчески номера?

— Ами…

Лейн се засмя.

— Защо ли питам? Запомни, хлапе, деветдесет процента от дрънканиците й са глупости. Виж, останалите десет… Да кажем, че е съобщавала такива неща на хората, та са им хвръквали шапките.

— Ами? — попитах. — Казвала ли ти е нещо, от което шапката ти да хвръкне?

Той се ухили.

— На куково лято ще й позволя да ми гледа на ръка, по-скоро бих яхнал торнадо. Синчето на госпожа Харди не припарва до спиритични дъски и кристални кълба.

„Виждаш ли красива тъмнокоса жена в бъдещето ми?“ — бях попитал.

„Не, тя е в миналото ти.“

Той ме изгледа изпод око:

— Какво ти стана, бе? Да не лапна муха?

— А, нищо — смотолевих.

— Хайде, синко, тя истината ли ти каза, или ти надрънка обичайните дивотии? Кажи на татенцето.