Стивън Кинг: Джойленд

Влязох в кабинката и затворих вратата. Лейн я разтърси, за да се увери, че е добре залостена, спусна предпазния прът и се върна при първобитния си механизъм.

— Готов ли си за излитане, капитане?

— Май да.

— Очаква те страхотен полет.

Намигна ми и дръпна контролния лост. Колелото отново се завъртя и внезапно той се озова под мен. Също и старицата пред шатрата за предсказания, която беше извила шия и засенчваше с длан очите си, за да ме наблюдава. Помахах й. Не ми отвърна.

После всичко престана да съществува, реално беше само виенското колело, което ме издигаше все по-високо сред мразовития въздух на ранната пролет; изпълни ме усещането — нелепо, но вярно, — че всичките ми грижи и тревоги са останали долу.

Джойленд не беше тематичен парк, което означаваше, че предлага (по малко) от всички атракциони: второ увеселително влакче, наречено „Друсам до забрава“, и водна пързалка на име „Капитан Немо пляс-тряс“. В най-западния край на парка беше секторът за малчуганите, наречен „Селцето Скок подскок“. Имаше също и концертна зала, където (това също го научих по-късно) гостуваха предимно второстепенни кънтризвезди или рокпевци, прочули се през петдесетте и шейсетте. Помня, че Джони Отис и Биг Джо Търнър веднъж пяха там заедно. Не ги знаех и попитах за тях Бренда Рафърти, главната счетоводителка, която беше нещо като отговорничка на Холивудските момичета. Брен вероятно си каза, че съм задръстен, аз мислено я нарекох дъртачка; вероятно и двамата бяхме прави.

Лейн Харди ме качи до върха и спря колелото. Седях в поклащащата се кабинка, уловен за предпазния прът, вперил поглед към един съвършено нов свят. На север се простираше равнината на Северна Каролина, която ми изглеждаше невероятно зелена, защото като човек, израснал в Нова Англия, бях свикнал да приемам март само като студен и кален предвестник на пролетта. На изток беше океанът — млечнобели вълни бележеха края на металносинята водна шир и се разбиваха в брега, по който през следващите месеци щях да се разхождам и да търся лек за изтерзаното си сърце. Точно под мен беше симпатичният хаос на Джойленд — големите и малките атракционни съоръжения, концертната зала и прилежащите постройки, магазинчетата за сувенири и минивлакчето „Щастливата хрътка“, което превозваше посетителите до близките мотели и до плажа. На север беше Хевънс Бей. От височината, на която се намирах („втория етаж, където въздухът е разреден“) градът изглеждаше като сътворен от детски блокчета, сред които заострените кули на четири църкви бележеха основните посоки на компаса.

Колелото отново се завъртя. Спускането ме накара да се почувствам като момчето от разказа на Ръдиард Киплинг „Тумай — водачът на слонове“. Лейн Харди спря съоръжението, но не си направи труда да ми отвори вратата на кабинката; все пак вече бях почти негов колега.

— Хареса ли ти?

— Върхът! — отвърнах.

— Да, не вози зле за такъв старчок, а? — Килна на другата страна широкополата си шапка и изпитателно ме огледа. — Колко си висок? Метър и деветдесет?

— Метър и деветдесет и три.

— Аха. Не ти завиждам, братле, като си представя дългуч като теб на колелото в средата на юли, навлечен в козината и пеещ „Честит рожден ден“ на някой глезен сополанко със захарен памук в едната ръка и топящ се сладолед в другата.

— Навлечен ли? Каква козина?

Той обаче вървеше към сандъчето с инструментите си и не ми отговори. Може би не ме чу заради радиото, от което сега гърмеше „Крокодайл Рок“. А може би искаше бъдещите ми задължения да бъдат приятна изненада.

Разполагах с повече от час, преди отново да се срещна с Фред Дийн, затова минах по „Следата на хрътката“ и се запътих към каравана за закуски, чийто бизнес очевидно процъфтяваше. Не всичко в Джойленд беше на тема кучета, но повечето наименования бяха свързани с тези симпатични животни, включително и названието на този павилион, наречен „Сочни бау-бау“. Портфейлът ми беше бая отънял, но реших, че мога да дам два долара за хотдог с чили и порцийка пържени картофи. Като минах шатрата за гледане на ръка, мадам Фортуна препречи пътя ми. Само дето не беше точно Фортуна, защото влизаше в този образ само между петнайсети май и Деня на труда. През тези шестнайсет седмици се издокарваше с дълги поли, широки тюлени блузи и шалове, украсени с кабалистични символи. Златните й обици-халки бяха толкова тежки, че опъваха ушите й, тя говореше със силен цигански акцент като героиня от филм на ужасите от трийсетте години — от онези със забулени в мъгла замъци и виещи вълци.