Стивън Кинг - Джойленд

— Дивотиите бяха. — Погледнах си часовника. — Искам да хвана автобуса в пет, за да стигна навреме за влака до Бостън в седем. Мисля да тръгвам.

— Имаш предостатъчно време. Къде ще живееш през лятото?

— Не съм мислил.

— Добре е да се отбиеш при госпожа Шопло на път към автогарата. В Хевънс Бей мнозина дават квартира на временни работници за през лятото, но при нея е най-хубаво. Приютявала е мнозина Усмихнати услужливци. Лесно ще намериш къщата й — там Мейн Стрийт свършва и започва плажът. Голяма, боядисана в сиво. Ще я познаеш по табелата на верандата. Няма как да я сбъркаш, щото тая ми ти табела е от мидени черупки, дето постоянно изпадат. „Пансионът на г-жа Шопло“ — тъй пише. Кажи й, че аз те пращам.

— Добре. Благодаря.

— Ако се настаниш там, ще идваш пеша на работа, та да си спестяваш паричките за бензин и за по-важни неща, като например да купонясваш през почивния си ден. Преходът по брега е чудесно начало на деня, от мен да го знаеш. Успех, малкия. Ще ми е драго да работим заедно.

Подаде ми ръка. Стиснах дланта му и отново му благодарих.

Тъй като вече ми беше пуснал мухата в главата, реших да се върна до града пеш, като вървя по брега. Щях да си спестя двайсет минути чакане на такси, което така или иначе не ми беше по джоба. Почти бях стигнал до дървените стълби към пясъка, когато той подвикна след мен:

— Хей, Джоунси! Искаш ли да научиш нещо, което Рози няма да ти каже?

— Естествено — отвърнах.

— Тук си имаме „Къща на ужасите“. Дъртото Розище не припарва до нея. Разправя, че мрази скелетите на пружини и стаята за мъчения със записаните стенещи гласове, но истинската причина е друга: бои се, защото смята, че там наистина витае призрак. Призракът на жена.

— Хайде, бе!

— Без майтап. И не само дъртата мисли така. Пет-шест души от работещите тук твърдят, че са я виждали. Жената де.

— Ама ти сериозно ли? — попитах машинално — беше от онези въпроси, които задаваш от стъписване. Личеше, че изобщо не се шегува.

— Щях да те осведомя по-подробно, ама почивката ми свърши. Имам да подменям тирантите на „Автодяволите“ — така им викаме на контактните пръти, а и инспекторите по безопасността ще дойдат да огледат „Мълния“ към три часа. Тези пък какви досадници са… Питай госпожа Шопло. Емалина Шопло знае много повече от мен за Джойленд. Може да се каже, че е спец в тази област. В сравнение с нея аз съм лаик.

— Да не е някаква шега, с която пращаш за зелен хайвер всички новопостъпили? Това за призрачната жена.

— Имам ли вид, че се шегувам?

Нямаше, но пък личеше, че му е забавно. Дори ми намигна.

— Бива ли уважаващ себе си увеселителен парк без призрак? Може би и ти ще я зърнеш. Лапнишараните никога не я виждат, това е сигурно. Действай, малкия. Намери си квартира, преди да хванеш автобуса за Уилмингтън. Другия път ще ми благодариш.

Като чуете име като Емалина Шопло, веднага си представяте някоя от онези розовобузи едрогърди лелки от Дикенсов роман, дето все повтарят: „Божке, божке!“ Тя ще ви поднесе чай с английски хлебчета под одобрителните погледи на антуража й от добродушни ексцентрици, дори може да ви щипне по бузката, докато печете кестени в огнището.

Само че представите ни рядко отговарят на действителността и лелката, която ми отвори, беше висока, на около петдесет, плоска като дъска и бледа като заскрежено стъкло. Държеше старомоден пепелник в едната ръка и тлееща цигара в другата. Мишавокестенявата й коса беше сплетена на две дебели плитки, усукани като рула върху ушите й, все едно беше принцеса от приказка на братя Грим. Съобщих й целта на посещението си.

— Ще работиш в Джойленд, а? Е, влизай. Имаш ли препоръки?

— Не и от жилищно настоятелство, живея в общежитие. Но имам работна препоръка от моя шеф в мензата. Това е закусвалня в университета, където…

— Знам на какво викат менза. Не ме мисли за вчерашна. — Въведе ме в предния салон, който се простираше по цялата дължина на къщата, претъпкана с мебели във всякакви стилове, сред които властваше голям телевизор. Тя го посочи. — Цветен е. Наемателите имат право да се разполагат тук до двайсет и два часа в работните дни и до полунощ през уикенда. Понякога в събота следобед и аз сядам с младите да погледам някой филм или бейзболен мач. Ядем пица или аз правя пуканки. Много е задушевно.

„Задушевно — отбелязах си наум. — Като в задушевна обстановка.“ И май наистина беше задушевно.

— Да те питам нещо друго: имаш ли навик да се напиваш и да буйстваш? Не приемам подобно поведение, смятам го за асоциално, макар според мнозина да не е така.